Земята може да ни обедини, тя е нашият ген

Юрий Ангелов е роден на 13 ноември 1949 г. в с. Тотлебен, Плевенско. Ученик е на Апостол Карамитев във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". След дипломирането си играе за кратко в сливенския театър, след това дълги години е част от трупата на НТ "Иван Вазов". В началото на прехода напуска и театъра, и София, като отива да живее в с. Фазаново в Странджа. През последните години играе в бургаския театър. Има над 20 роли в киното - в "Сладко и горчиво", "Жребият", "Мандолината", "И дойде денят", в тв сериала "Завръщане от Рим", "Малки разговори" и др. В момента се снима в ролята на Распутин в тв сериала "Седем часа разлика".



"Руската литература е най-върховното постижение на човечеството"

"Най-голямата катастрофа, която можеше да ни се случи, е, че си унищожихме селото"

"Странджа е по-малката сестра на Родопа, но като всяко по-малко същество - доста по-интересна"


- Толкова сте убедителен в ролята на бруталната и в същото време префинена мутра Распутин! Освен таланта и професионализма, сигурно много обичате или много мразите този герой, затова го пресъздавате така въздействащо?
- Няма вариант мразя. Не съществува! И когато е така, ти - с потенциала си, с обучението си, като че ли оставаш в ръцете на някаква сила, която е над теб. И тогава може би се получава излъчването на ролята. На актьора много му пречи материалното. Знам го по себе си - винаги, когато съм си помислил какъв ми е хонорарът или че ще си сменям дограмите вкъщи, изобщо някакви житейски подробности, нещо в мен се заключва. И съм си забранил да мисля какво мога да направя с парите, които ще взема за някоя роля. Защото в мен нещо така се заключва, че не се харесвам. Публиката лесно мога да заблудя, но себе си - не.
- Кое ви накара да приемете ролята на Распутин?
- Това, че режисьорът Маги Халваджиян и сценаристът Любо Дилов-син ми гласуваха доверие. И бяха категорични, че съм за тази роля. Има и друго - отраснал съм в Плевен, виждал съм гюлле под сайванта на дядо ми, в Мъртвата долина съм намирал куршуми, тя е била осеяна с труповете на руски войници при щурма на Плевен. Когато бях малък, си играехме в мавзолея в града по оръдията и картечниците от войната, влизахме в костницата... Всичко това така е втъкано в мен, че ми дава здрава основа, на която съм стъпил. Освен че съм възпитан с руската литература - смятам, че тя е най-върховно постижение на човечеството.
- Затова и руският ви се лее като матерен. От детството ли го помните, когато се изучаваше в училище, или специално за участието си в "Седем часа разлика" го усъвършенствахте?
- Поисках да ми дадат човек от руски произход, който ми е коректор на текста. И много внимавам преди да вляза в студиото. След това гледам да не внимавам за нищо, защото колкото повече се освободя и нямам други мисли, руският ми става руски.
- Днешните млади хора дори не разбират този език. Струва ми се голям пропуск, като се има предвид, че американците и западноевропейците открай време изучават руски, само за да четат Чехов и Достоевски в оригинал. А ние унищожихме дългогодишната традиция и солидна школа, която имахме.
- Мисля си... какво е това недоразумение, проклятие ли е, имахме доскоро добре образован народ... В момента цари голямо объркване и засега не се случва някаква значителна промяна за добро. Ако проумеем къде са корените, как стана така, че зарязахме пазарите си в Русия, как занемарихме генетичната си кръвна връзка с Русия... Изпаднали сме в някакво животинско състояние на безпомощност, руснаците имат една дума тупик - едно животно, когато е отвсякъде оградено, се хвърля от страх към най-опасното място. Нещо такова ми се струва, че се случва с нас. И дано висшите сили да се намесят и да ни помогнат, а решенията за спасение трябва да са наши. Трябва сами да се хванем за косите и да се изтеглим, не може да продължаваме така. 20 години - какъв е този... не преход, а проход!
- Като говорим за Распутин, и на сцената, и на екрана най-много се запомнят отрицателните герои и лудите. Положителният образ остава някак малко на заден план. Също както в живота впрочем.
- Точно така е. Мислил съм много на тази тема и мога да кажа един цитат от Библията: "И ги подхвърли Бог на изпитания, за да разберат, че са животни." Животинското в човека преобладава. Лудият, ексцентричният, злият - това е животинското начало. И насреща - онази възвишеност на светците, които са твърде малко и изглеждат, сякаш са водили някаква страшна битка - съсухрени, лицата им не са особено хармонични, по-скоро са страшни. Защото иска усилия за доброто, иска отстояване, защото рядко се случва. И обикновено е неразбрано. По принцип човек живее в едно стереотипно, летаргично състояние на растителен живот. Всички тия изливания от общоприетия поток, на лудите или на гениалните откриватели, които много изпреварват времето си и също минават за луди, са интересни. Ние не работим с потенциала, който ни е даден от Бог. Ние определено сме животни, аз от животните разбрах, че имат космичния разум, който сме имали и ние, но сме го забравили. И постоянно се лъжем с дар слово.
- Имате номинация за "Икар 2012" за ролята на Старбък в "Човекът, който носи дъжд" в габровския театър, как се озовахте там?
- Мой колега от Народния театър - Михаил Петров, с когото сме били в една гримьорна, е вече успешен режисьор, има 14-15 много добри постановки. Вярвам на актьорите, които са станали режисьори, защото първо трябва актьорски опит. И понеже винаги сме били заедно, той ме е наблюдавал, знае и как съм живял, когато съм се откъснал от Народния театър, а тази пиеса е особена. В нея има текстове като че ли от Библията, но звучат много естествено. Тя е кънтри пиеса, някакси моето съществуване съвпада с нея. И когато Мишо Петров ми я предложи, бях много зает и първо отказах. Но след като я прочетох пак, изведнъж си казах: Боже мой, ще сторя голям грях, ако не приема. Има роли, които е грях да отказваш, независимо от натоварването. И приех. И се случи една много хубава случка в този театър в Габрово - с едни млади артисти направихме пиесата на един дъх за 15 дни през лятото. Някак полетяхме и е естествено, като полетиш, да стигнеш до "Икар"... до номинация. Театърът е колективно изкуство и не може да се печели като на състезание. Никога вече няма да се явя на тези награждавания, дай Боже да ме номинират, защото това състезаване е користно, не води доникъде, само до една суета, самоплацикане и снобски демонстрации. Отидох на церемонията, защото представям габровския театър. Няколко дни преди това играхме постановката в София, пиесата е много хубава, за мен е престижно и исках да защитя името на театъра в Габрово, който е нужен за града.
(В този момент телефонът на Юрий звъни с "Говорит Москва..." Прекъсваме разговора за малко.)
- Поредната театрална реформа е в ход, при предишната много хора бяха "посечени" с голямата секира, съкратени, пенсионирани. Сега пък се сливат театри, някои се закриват...
- Това, което е било създадено, не трябва да се руши, а нали видяхте колко фабрики разрушихме. Разсипахме по такъв главанашки начин материалната си база, разпродадохме я, зарязахме я и я окрадохме, а сега предстои този процес в духовната сфера. Първият път имаше секира - появиха се някакви артисти от нашите среди, които доста не бяха играли преди това, станаха водачи на четата и утрепаха много действащи артисти. Сега става това икономическо неравновесие, минаваме на един кучи мелез между социализъм и капитализъм. На директорите им делегираха права на частни собственици, а всъщност те не са. Няма художествени съвети, няма никой, който "да свери часовника" на директора. А той, и гений да е, при положение че артистите са докарани дотам - "да се слагат" на директорите, само и само да си запазят заплатата, не може да има верен критерий. А от него зависи репертоар, заплати... Но най-страшното е, че публиката доста се опростачи в резултат на користта на някои колеги, които, разсмивайки целия български народ, само на жени се правят. Наложи се един вкус... публиката вече, дори средношколците, не може да следи Шекспир. Изисквания за комерсиални пиеси, които са печеливши, ни принуждават да играем такива заглавия. И при това положение... просто жадувам да се пенсионирам.
- Театрите в момента изпитват на гърба си икономическите последствия...
- В театъра има възможности и добри неща да се поставят, но объркването и там е голямо. Отчитат се приходи от публиката, обаче нямате представа какви усилия, дори задно салто са готови да правят директорите, за да напълнят салона. Де факто най-платежоспособната публика е детската и всички се втурнаха да правят детски пиеси. Родителите може и да не отидат на театър, защото са скъпи билетите, но на дечицата си дават пари и те гледат. Получава се един омагьосан кръг, от който никой от нас няма полза.
- В същото време НАТФИЗ и други университети продължават да обучават актьори.
- Тези дни чух по новините, че таксата за НАТФИЗ е сред най-големите в учебните заведения. Да я направят още по-голяма - който е най-себеотрицателен, ще прави, ще струва, ще си осигури високата такса. Но не бива да има толкова голям прием и да се осакатяват толкова деца.
- Какво ще правят всички тези подготвени хора утре, къде ще се реализират? Днес не се снимат много филми, театрите намаляват, телевизионният и радиотеатърът са история...
- Естественият стремеж на всеки млад човек е към изкуство. Обаче възрастни хора около него трябва да прецизират стремежите му и откровено да му кажат - не си губи времето, не си обърквай живота. По-добре да влезеш в производството, защото там може да добиеш повече умения. Моят учител Апостол Карамитев на първи курс скъса четирима човека и им каза: С всичкия си опит гарантирам, че вие не можете да бъдете артисти. Не се заблуждавайте, защото целият ви живот ще бъде объркан. И това беше честна позиция. Грешката не е в младите и в техния стремеж, грешката е в нас, в зрялото поколение, което трябва да се вглежда и да сложи ред. Иначе хаосът се задълбочава.
- В основата на добрите традиции в каквато и да било област стои приемствеността между поколенията. Съществува ли тя в нашия театър?
- Не, помен няма. Бях свидетел на унищожаването на това нещо, наречено приемственост между поколенията. В резултат на промяната - бях още в Народния театър - революцията изяде възрастните. Обидиха възрастните артисти, оскърбиха ги жестоко и те повече не стъпиха в театъра дори едно кафе да пият. Славка Славова, Таня Масалитинова, Дупаринова до последно играеха в частни трупи. Чапразов умря в мизерия някъде, нито някой го навести, дори от нашето поколение. Това бяха артисти всеотдайни, те изчезнаха, младите даже не ги видяха, не стана дори и дума за тях. Започнаха от зелена поляна. Това е страшно. Индианците казват: Сенките на тези, които са живели преди нас, са в облаците, които плуват над нас, те ни гледат. Младите не знаят за Апостол Карамитев, за Чапразов, дори действащите артисти в Народния театър не ги знаят, макар че учат история на българския театър. Но то не става с четене на книги, а с докосване. Учил съм се, когато съм гледал Апостол Карамитев и не смеех никога да му говоря "на ти". Гледах го как върви по улицата, как излиза след представление, учил съм се от потта на челото му, от изражението му след спектакъл, от възторженото му лице преди да излезе на сцената. Това учи артистите.
- Като споменах за телевизионен театър, никога няма да забравя тв постановката "Обличането на Венера" на Иля Велчев по пиесата на Добри Жотев с вашата роля и култовите реплики на малкия Кичо.
- Това са наградите, които получавам от небето: едно момиче на 20 години във влака ми цитира реплики от пиесата. Ти не може да ги знаеш, казвам, не си била родена. Тя отвръща - да, но мама ми ги е казвала.
- Пиесата, макар писана в края на 60-те години, е много актуална. Ако сега я извадят от архивите и я излъчат по телевизията, ще се гледа с голям интерес.
- Точно така, но не могат да я извадят от архивите, защото във всеобщото революционно скудоумие революционерите унищожиха старателно някои ленти от Златния фонд. Унищожиха я злобарите, защото режисьор беше синът на Борис Велчев. Негов е и българо-италианският филм "Завръщане от Рим" - по време на социализма той беше забранен, и по време на "революцията" никой не го пусна. Но него поне го има, италианците са го запазили и дай Боже БНТ да го излъчи. За съжаление "Обличането на Венера" е унищожена. А за тази роля: два пъти ми се е случвало - в "Обличането на Венера" и сега с Распутин, режисьорът ми имаше такова доверие, че трябваше да го защитавам и тогава също се надскочих, макар да не бях уверен в себе си. Иля Велчев ми каза: Юрий, ще играеш това, ти просто не знаеш какво можеш. И наистина стана магия.
- Особено след "Завръщане от Рим" вие бяхте за нашето поколение, както сега се казва, секссимвол. Дори без да се събличате...
- Да, нещо такова. Само че с мустаци. Но те бяха изкуствени. Ставах и за събличане тогава... И сега да се съблека, пак съм добре (смее се). Вярно е - секссимвол, като те набедят, майко мила!
- Разкажете ми историята за Фазаново - как се озовахте там?
- Налага ми се постоянно да говоря на тази тема, но аз, говорейки, си го осмислям. Както когато започнах да гледам осем крави, хората ми плащаха с 20 литра мляко на ден, знаех, че кравите са свещени животни в Индия, обаче го осъзнах, когато ги доях и им чистех, когато се разхождах с тях... Защо отидох на морето? Толкова съвпаднаха събитията тогава и така ловко използвах момента! Бях обмислил всичко, дори бях купил машини, защото имах подробни планове. След ситуацията в т. нар. духовна сфера, въпреки че бях осигурен и с роли, и със средства, прецених, че за мен това вече е излишно. И направих крачка в неизвестното. Обявиха ме за луд. След време обаче се оказа такава крачка в моя полза, че сега допринасям, дори като обяснявам защо съм го направил. Позволявам си да съветвам всички млади хора да рискуват, да не вървят по утъпкани пътища и да не се съобразяват, защото животът е риск. Какво друго ни остава, освен да рискуваме!
- Защо точно Странджа избрахте?
- Доста изследвах България преди това, Странджа беше най-неизвестният район и неизвестното ме дръпна.
- А мистиката - носят се много легенди из този край?
- Мистиката - тя направо ме завладя. Като отидох там и оглеждах селата, разочаровах се от крайбрежните. Впоследствие ги настроиха и всичките крадливи богаташи се изсипаха там, направиха си големите къщи и дувари. Но аз бях много далновиден и влязох навътре. Най-напред огледах село Велика, стори ми се някак "запушено" и в ниското. Една баба ми каза, че на 5 км има друго село, което го нямаше на картата. На следващия ден отидох във Фазаново и първо срещнах две баби, които центрофугираха мед. Казаха ми: Хайде, баба, да хапнем, че е обяд. Отговорих, че съм вегетарианец. Те ме питат: да не си религиозен? Казвам: нещо подобно. Тогава ме хванаха за ръцете и ме заведоха в една къща, в която нямаше икони, паднаха на колене и започнаха със сълзи да се молят, изпаднаха в транс и заговориха на някакъв древен език. После разбрах, че са евангелисти - бяха неграмотни хора, но такава чиста вяра не съм срещал впоследствие. Казах им, че търся място да живея, те направиха колективна молитва за мен и всичко ми се даде. Оттам нататък навлязох в нестинарството, зареях се из Странджа, отидох до тракийския култов комплекс "Мишкова нива", до гробницата на богинята Бастет... Наистина Странджа е по-малката сестра на Родопа, но като всяко по-малко същество - доста по-интересна.
- Като ви плащаха с мляко, вие как го пиехте, като от десетилетия сте вегетарианец?
- О, не можех да го пия. Но мога да ви кажа за вегетарианството как се разрасна и докъде стигна - сега съм единственият вегетарианец в България, който яде месо. Всички здравословни системи съм проучил, имам практически опит - Лидия Ковачева ме излекува с 30-дневно гладуване, заедно с д-р Емилова ходехме при нея. Но основното, което най-много ми повлия на здравето, беше потъването сред природата на Странджа. Веднъж отидох в едно още по-затънтено село - там един слабичък стар човек, кръчмар от 40 години, ме посрещна като почетен гост. Настани ме под 400-годишния орех в двора си, в компанията на едни простодушни хора. Милият стар човек с треперещи ръце сложи пред мен чиния с ярешко печено и зелена салата и каза: Хайде, синко, хапни. Отвърнах му, че съм вегетарианец, и той попита: да не си болен? Имах вид на болен, вегетарианството наистина е болест, която стига до фанатизъм, и не е особено здравословно. Приех това месо, за да не обидя човека, но тази храна беше благословена и ми се отрази добре на здравето. Така че в планината си позволявам да ям месо, макар и рядко, но в града - почти никога.
- Много хора ли живеят във Фазаново?
- Не, 20 души сме и постоянно намаляваме. Само през лятото има млади хора и деца. С моя приятел, който дълго време живя в Лас Вегас, но "си свери часовника" и се върна, сме министри на културата във Фазаново. Четвърта година правим кинофестивал, през лятото събрахме децата си, които са пръснати по света. Цяла година си пишат по интернет какво ще правят следващото лято на село. Не приемаме спонсорство, защото спонсори са ни Чарли Чаплин и Юрий Никулин. Синовете ни правят филми и ние започнахме да правим филми, но това е само повод и модерното име на една затрита дума - събор български. Фазаново е невероятен мелез - имаме българо-нигерийчета, българо-афганистанче, моите са българо-чехчета, и българо-австрийчета, швейцарче и още един-двама.
- През последните 20 години се наблюдава "великото преселение" на селата към града и на градовете към София. Десетки хора зарязват имоти, къщи, ниви, градини и идват тук, много от тях живеят под наем в панелка в краен квартал и продават на сергия на пазара.
- Това е най-голямата катастрофа, която можеше да ни се случи - унищожихме си селото, от скудоумие. Имах щастието да видя лечителя Димков, той ме прегледа и го попитах: Дядо Димков, да отида ли на село? Направи голяма пауза, после отговори: Моето момче, българинът направи голяма грешка, той се откъсна от земята, а тя е нашата майка, тя ни храни, тя ни лекува. Тогава си проучих корените, аз съм генетичен земеделец, объркан от изкуствената система, която не ни слагаше на местата ни и естествено рухна. Ние сме най-здравият аграрен народ, две поколения преди нас сме били пример на цяла Европа. Имам знания и практически опит от изминалите 20 години на село. Село няма вече и във Фазаново, няма нито една нива, миналата година ми убиха кобилата... тези богати копелета с джиповете, които се упражняват по движещи се цели. А животното е било свещено за българина. Сега Спилбърг направи филма "Боен кон", а знаете ли Йовков какъв хубав разказ има за слепия стар кон, който пренасял до предните позиции амуниции на нашите войници през Балканската война. Ами "Ако можеха да говорят"?! Забравихме си корена... Обаче все още имаме малко останал шанс да се вгледаме в дълбочина. Дай Боже да съумеем! Индианският вожд Сиатъл написал до американския президент писмо, което завършва така: "Ако не обичате земята, както новороденото чувства пулса на своята майка, ако не я пазите чиста - това е вашата прокоба. Ако живеете така, един ден ще умрете, задушени от собствената си мръсотия. Този индианец ни е предсказал настоящето и то се случва.
- Като четем и слушаме новините, като гледаме хората по улиците - излиза, че сме доста болен народ...
- Ние сме си отровили нацията. Децата в детските градини ядяха най-евтината храна, за 20 години отровихме поколението. Сега се въвежда някакъв контрол, има известно осъзнаване, слава Богу. Ще ви кажа пак един цитат: По-добре да си гладен, но да не ядеш какво да е, по-добре да си сам, но да не си с кого да е. Направил съм си една нивичка с картофи, която може да ме изхрани. Но се иска дупце, трябва да се надупи човек и да работи. На това усилие градските жители вече не са способни, нужно е постоянство. Всеки може да има, нашата земя е райска. Бях си направил градинка в "Младост", още съществува - до реката, тя ме изхранваше с чисти зеленчуци. Моят следващ етап е да работя за земеделието в Странджа. Ако там тръгне напред работата, ако прогледнем и видим колко ни е богата земята, нещата доста ще се оправят.
- Ако трябва да напишете пиеса за днешна България, в кой жанр ще бъде?
- ...Фарс, странно смесен с глупава трагедия... (смее се). Казвам го с добро чувство, не съм толкова черноглед.
- Ще можем ли да си върнем българчетата, разпилени по целия свят?
- В моето село успяваме да ги върнем поне за лятото. Синът ми, който живее в Лондон, си идва сега с едно виетнамче и едно китайче, искат да снимат последния свинар на Странджа, мой приятел, който вече не може да се издържа от прасенцата, защото фуражът е много скъп. Но продължава да гледа и храни няколко животинки, за сметка на своя комфорт, защото ги обича. С моя приятел успяхме с тези фестивали и тем подобни да привлечем децата ни и много се радваме, когато от своето прозорче гледаме далечния път и виждаме как те се връщат - чужди и не особено здрави, и тихо си шепнем: Дали някога ще стане по-добър светът...
- Значи имате оптимизъм?
- Разбира се, че има! Много лесно може да оправим всичко, ако си извадим поука и си подадем ръце. Няма да има разединение, злоба, завист. Как успяха да прокарат Хаинбоаз с кирки и лопати! Въпросът е как да се роди сега този ентусиазъм.
- Но какво може да ни обедини днес?
- Земята може да ни обедини, тя е нашият ген. Тя ме излекува, тя може да ме нахрани и ще победи идиотския ни мързел. Ти си на въздух, на слънце и си щастлив. Като гледам хубавите зеленчуци, имам чувството, че те са духовни, а аз съм издуханяк. Когато отглеждаш домата, е като рожба - красив, усмихнат. А в магазина, доматите може да са по-евтини, но са мъртви. Декорът ни е природата, не мъртвият град и големите дизайнерски архитектурни изцепки. Ние сме родени в природата и я имаме, накрая някой ще ни я вземе, защото в нея няма празни пространства. Земята принадлежи на този, който я обработва, а онзи, който я е запуснал, ще се окаже недостоен. Може би не сме тъпи, просто сме мързеливи. Моите дядовци не бяха мързеливи, след това нещо се изчанчихме, объркахме се. Мисля, че сме аграрен народ, но за съжаление и селото унищожихме. Не се изключвам от думата народ. Думата е дума, но в момента аз и вие представляваме българския народ и носим персонална отговорност за ставащото. Търся причина защо ни се случва всичко това - ние сме си причината.

С Петър Слабаков в "Мандолината"

С Алекс Раева в "Седем часа разлика"

В "Малки разговори"
Снимки Би Ти Ви и Личев архив