Зрънце от кюприята

Мария ЙОСИФОВА

Момчил Георгиев е живата история на гр. Приморско (някогашното с. Кюприя). Той е вече на 94 години, въпреки че, като го гледа човек, няма да му ги даде. И мисълта му тече - бърза, логична, жива. Реших, че ако трябва да пишем за ветераните от войната по случай Деня на победата, то на първо място трябва да пишем за него. Защо ли?         


Лете, когато огромното дърво в двора на "старото училище" разкърши исполинската си зелена снага, под него обичаха да посядат няколко мъже и жени. Пътят ми беше оттук и като минавах, още отдалеч ги гледах как понякога дълго мълчаха. "Като че им бяха потънали гемиите" - мислех си аз. После разбрах - табиет. Обичаха повече да размишляват за казаното. Или всеки си мислеше за своя хал. Кой знае... Понякога си продумваха по нещо... Забелязах обаче, че когато сред тях беше един строен дядо с напета осанка, винаги беше оживено. Това беше бай Момчил. Обикновено говореше само той, а другите слушаха. Любопитството все ме теглеше към дървото и един ден приседнах на края на пейката...
- Та, казвам ви аз - разказваше бай Момчил за бомбардировките в София по време на Втората световна война - всичко ври и кипи, бомбите свистят, земята се тресе...
- Баш тъй ли беше? - подхвърли една жена с дяволити пламъчета в очите, но другите я сбутаха да млъкне.
- Тъй беше, ами! Ти как мислиш! Самолетите летяха на ята по 12 - хвърлят бомбите, извиват и изчезват. Веднага в същия миг идва ново ято - пак 12 броя. Обхвана ме някакво лошо предчувствие. Помолих поручика да ме пусне - сестра имах в "Слатина". Като стигнах там, какво да видя? От къщата стърчаха само руини, а цялото семейство беше избито. Какво ми е било!... И докато се опомня, друго ято затрещя над главата ми и се насочи на север, на 300-400 м от мен. Там беше нашата противовъздушна артилерия, самолетите ни. Един миг и всичко стана на огън и пепел... Стоях и гледах изтръпнал - всичко стана за миг... Еле, още същия ден заминахме за Македония, а генерал Стойчев се отправи за Сърбия. Стигнахме едно македонско село. Можете ли да си представите село без нито един жив човек - сякаш чумата ги бе помела. Мястото е уж живо, пък мъртво. Дето варили ракията, казанът си стои, по двора крякат кокошки, свини грухтят, а няма жива душа. Германците бяха погнали хората, но после и самите те бързо се ометоха. Те само като чуят, че идват руснаците, и бягат по бели гащи. Ние гонихме немците чак до Унгария - една година се бихме. Върнахме се на 9 май 1945 г.
- Страшно е било всичко... Сигурно и много сте гладували? - попитах го аз.
- Абе, страшно, страшно, докато обръгнеш. Имаше и весели моменти. Веднъж цялата дивизия беше пламнала с накаква стомашна инфекция и ни изпотръшка всичките с някакво разстройство - на тумби, на тумби тичахме зад храстите. А имахме един тръбач, голям зевзек, като ни видеше и надуваше тръбата "Чорба бака, чорба бака", та да сме тичали в крак.
- Как е станало това? - не се сдържах аз.
- Живяхме като скотове: яли, недояли. Гледаш само накъде свистят бомбите. Кой ти гледа дали в баката му има пръст или няма. Пък и месото - вряло-недовряло, дъвчеш, дъвчеш - като подметка. Не можеш разбра от кон ли е, от куче ли е. В такъв един ден, премаляли от глад - четири дена не бяхме яли - немците ни бяха натикали до реката... Стигнахме едно малко градче, а край градчето - поляна и мелница, където имаше коневръз. Германците бяха заграбили огромно стадо с крави, та през Румъния и чак тук. Но като ги зачесаха руснаците, бързо забравиха стадото и гледаха само как да опазят кожите. А ние това и чакахме. Някои от нашите направо сучеха от вимето, а други пълнеха манерките, пиеха, после пак пълнеха. Не щеш ли, един немски самолет дойде да ни обстрелва баш по туй време...
- Чакай сега: кой ни беше тогава приятел и кой враг? - намесвам се пак аз и разговорът тръгна помежду ни. Останалите сигурно слушаха този разказ не за първи път.
- В началото бяхме заедно с германците. Но в Пловдив, още преди да стигнем до София и да се отправим за Македония, ни заклеха в социализма. Дойде един руски генерал и рече: "Тръгнали сте на война и трябва да знаете, че и отпред има куршуми, и отзад има куршуми." Имаше само двама от нас, които не издържаха и дезертираха. Хванаха ги, върнаха ги, а после загинаха.
- Кой ги уби - нашите ли?
- Не. Страхът ги уби. Страхът погубва човека. А на война страх ли те е, куршумът те настига точно. Веднъж бяхме на позиция при Бояновец две батареи: Пазаржишката и Сливенската. Там яко бихме германците. Те се бяха окопали на един хълм, а ние ги бяхме обкръжили. По високоговорителя час по час към нас викаше един българин - някакъв бивш министър, който бягаше заедно с тях.
- И какво викаше?
- Не атакувайте, братя! Няма смисъл да се избиваме един друг. За нас е война и за вас е война... Утре сутринта ще се изтегляме. Решихме, че това е мъдро, и се съгласихме. Иначе рано сутрин те почваха да ни атакуват в 5 часа - дисциплиниран народ са туй немците.
- Удържаха ли думата си?
- Да. На сутринта се ометоха. Беше по Димитровден. Ние пък отидохме на хълма да видим дали не е останало някакво оръжие... Като отидохме там, що да видим: какви яки бункери бяха направили тия фрицове! Вътре пък ония ми ти бутове висяха, сякаш от небето падаха... Докато ние гладувахме, те живот си живяли. Е, тогава и ние се пооблажихме и се чукнахме за тяхно здраве.
- Как стана връщането в родината?
- Моето стана тъй: дойде нареждане, когато на фронта са двамата братя, единият да си върви. Ние бяхме 5 братя, а аз - най-малкият.
- После всичките ти братя ли се върнаха?
- Само единият падна убит... Та тръгвам аз за България, но по едно време вече започнах да си мисля, че никога няма да стигна до нея...
- Защо?
- Не мога да се кача на никой вагон. Всичко пълно с немски пленници, натикани като сардели. Тогава един млад руснак ме съгледа и се досети каква е работата. После хвана един немец за чепика, хвърли го навън - чат куршума. Втори, трети, четвърти... Ето как се освободиха места за нас - четирима българи. На война като на война - въздъхна той. Или те нас, или ние тях.
- След войната как живя, какво работи?
- В ТКЗС-то, в почивна станция... всякакво съм работил.
- Сега как я караш? Добре ли си?
- Сега е сто пъти по-лошо от войната.
- Защо? Няма бомби, няма глад. Криза е, но общината дава храна на пенсионерите.
- Животът не е само в паницата с манджата. Мъчно ми е за България: ние превиваме гръб ту пред едните, ту пред другите, а не гледаме интереса на нашия народ. Лошото е, че сме малък народ и все трябва да слушаме великите сили. Сега пък хептен намаляхме. Лошо нещо е и кризата, но има друга криза, която е по-лоша от тая. Това са отношенията между хората. По време на войната хората бяха едно - парите все още не бяха ги разединили. Парите развалят човека... А сега какво е: всички сме се озверили един срещу друг - туй не е ли война? Война на човека срещу човека.
- А ти в какво вярваш, какво е твойто верую?
- Да станем пак такива, каквито бяхме, когато живяхме в село Кюприя: като имаш две ризи, едната да дадеш на онзи, дето няма. Не да вземаш, а да даваш...
Разбрах! Под своята риза бай Момчил бе скътал в пазвата си едно зрънце от Кюприята - от онова време, когато хората са се тачили един друг, помагали са си, обичали са се...