Българите нямат желание да дадат шанс на различните

Дилян Манолов е на 22 години и е от Пловдив. От 16-годишен се занимава публицистична дейност. Играл е в любителски и две професионални постановки. Има три театрални пиеси, една от които е спечелила няколко младежки награди в България. Има няколко поетични награди от миналата година. Дилян е един от 14-те финалисти в предаването "Ръкописът" по БНТ1. Бакалавър е по психология от Пловдивския университет и в момента учи магистратура по психология на управлението.

"Никой няма да ни свърши работата, а работата се мисли и за нея трябва смелост"

- Г-н Манолов, вие сте един от 14-те финалисти в предаването "Ръкописът" по БНТ1. Кога и как се появи у вас желанието да пишете?
- Поисках да пиша, за да се изразя. В "Ръкописът" стана известна една моя фраза, че съм умен и красив, малко рус и със сини очи. Това е от нещо като есе, което трябваше да напишем в първи клас. После дойдоха стихотворенията и по-сложните неща за изразяване. Пиша литература и имам театрални търсения, защото в литературата и театъра има неща, които ми липсват като теми, изразни средства, език. А прописах поезия, защото в училище разбрах, че имам непоносимост към наизустяването. И сега моето щастие е писането, а ученето наизуст и критиката остават за другите.
- Участвали сте и в театрални постановки. Кое е на първо място в живота ви - театърът или литературата?
- Театърът и литературата, освен изкуства, са и изразни средства. За различни послания използвам различните форми, но театралното ми е по-познато и близко.
Радвам се, че аз с хаотична театрална подготовка преди три години заедно с режисьора Евелина Николова поставихме "Спомен за мечтите ни". Постановка, на чийто език говорят "Тоскография" на пловдивския драматичен театър и "Песните на Малдорор" с Леонид Йовчев. Тези две пиеси са на много по-високо професионално ниво, защото и актьорите, и режисьорите са големи професионалисти. Но радостта да стоя долу, в зрителната зала, да слушам представлението и да усещам, че и аз още на 19 години съм излязъл с подобен език и изразни средства е повече от щастие. Едно е мъчещ се незрящ актьор и драматург да играе такъв текст с определените актьорски похвати, съвсем друго е това да се прави от големите на сцената. Да видиш споделена и доразвита идея от някой, който си имал за пример и който не знае за идеята ти, е чест и щастие.
- Завършили сте психология, как я съчетавате с останалите си дейности?
- Започнах да уча психология заради театъра. Някои от най-големите руски и американски театрални режисьори имат дълбоки интереси, а дори експертиза в психологията. За момента успявам да съвместя научната си дейност със литературата. В последните месеци нямам време за театър, а и "професионални" артисти, които са склонни да работят с мен.
- Какви пречки сте срещали като незрящ в осъществяването на любимите си дейности?
- Като незрящ се сблъсквам с нежеланието на хората да дадат шанс на различните. Това не е страх, а е именно нежелание, което е още по-грозно. Съгласен съм, че сляп актьор звучи като поредната откачена идея, но аз не съм допускан дори на интервю за работа като асистент в отдел човешки ресурси, каквато е научната ми квалификация.
Освен това нямам право да уча в НАТФИЗ или НБУ актьорско или режисура, защото съм незрящ. В България съм осъден на това да нямам диплома за "професионален творец" и "професионалните творци" се навиват да работим заедно много бавно и трудно.
Все пак трябва да отбележа, че преди по-малко от месец от печат излезе първата ми стихосбирка  "Водопадане" под редакцията на гениалния ни поет, драматург и сценарист Петър Анастасов. Тя ще бъде представена на 8 февруари в столичния клуб "Перото". Анастасов държи да издаде и романа ми, с който участвах в "Ръкописът" и в момента започвам работа по финалните щрихи, преди да му го пратя за редакция. Работното заглавие е "Крепост". 
- Били сте и в чужбина, там срещахте ли същите трудности?
- Дълго време съм живял в Германия, а миналата година имах щастието да бъда на академичен обмен по програмата "Еразъм+" в университета "Томас Мор" в Антверпен. Чужденците винаги са ми давали шанс. Всичките ми приятелки са чужденки. Когато подчертавам това, хората ми казват, че просто съм имал късмет с чужденците. Все си мисля, че късметът се появява веднъж, а не непрекъснато при почти всеки контакт. В Белгия получих шанса да бъда част от кинаджийско-актьорски курс, воден от големи хора в белгийското, холандското и датското филмово дело. Там получих предложение за работа в огромна компания, занимаваща се с човешки ресурси, мениджмънтски тренинги, изработване на маркетинг и рекламни стратегии. Срещнах настоящата си любов - испанка. Тук хората много ми се радват на нещата, харесват ме и физически, но аз не усещам взаимност.
- Какво тогава ви кара да останете в България?
- В България ме задържа образованието, в което съм вложил прекалено много сили. Не мога да кажа, че го правя от патриотизъм или заради нещо, което би ми липсвало в чужбина.
В Белгия получих предложение от огромна фирма, занимаваща се с всеки аспект на бизнес организациите, но хората не бяха разбрали, че съм от чуждестранна група и ми предстои да се дипломирам обратно в България. Ако говорим за изкуство, холандците, белгийците и датчаните са много работливи и даващи шанс хора и когато се докажеш, на своя страна печелиш сигурен екип, с който взаимно да продължавате да се учите.
Бих казал същото и за психологията и научната дейност. Холандското за мен значи социалност, точност и отвореност към новото, като по някакъв си техен магичен начин успяват да запазят езика, характерната си култура, а дори и ги развиват.
- В тази връзка какво според вас трябва да се промени у нас?
- Никой няма да ни свърши работата, а работата се мисли и за нея трябва смелост. И това, което се продава като изкуство, се нарича забавление.
- С какво предстои да се заемете в следващите месеци?
- Предстои да издам своя роман, с който участвах в "Ръкописът". В момента съм се концентрирал върху писането на кратки разкази и хайку. Кратките форми се оказаха приказна и мощна магия с диамантени, непрощаващи остриета. Предстои ми да защитя дипломната си работа за финализиране на магистратурата ми. Там темата също е много важна за мен. Ще работя за валидизирането за използване в България на психологически подходи, които да ни учат на поставяне на граници. Кога да кажем "не". Надявам се да намеря режисьор, който да пожелае да постави един нов мой моноспектакъл.