Бащата на българската опера

В родината на Орфей операта се ражда късно, след пет века безпросветно робство. А и след Освобождението трябва да мине цяло десетилетие, преди да се появят първите кълнове на това прекрасно изкуство. Нито държавата, нито обществото, дори и интелигенцията са готови да подкрепят операта. Няма традиция, няма кадри, няма средства. Но за щастие се появяват трима души, пионери-мечтатели, които се нагърбват с тази задача. Това са тримата бесарабски българи Константин Михайлов-Стоян, Иван Вулпе и Драгомир Казаков. Именно те полагат основите на това изкуство, като не жалят време, труд и сили, за да го утвърдят сред още ориенталски устроеното ни общество.
Константин Михайлов, прибавил към  фамилията си типично българското "Стоян", е роден на 23 март 1853 г. под знака на огнения Овен в село Голям Боялък, Бесарабия, в семейство на преселници от Елхово, прогонени от честите набези на турците.

В семейството той е десетото дете

Пее от съвсем малък. Учи първо в родното си село, а после и в Одеската гимназия, където, като солист на архиерейския хор, показва голямата си музикална надареност. Дипломира се и заминава за Санкт Петербург да учи пеене в Консерваторията. Междувременно работи като учител по музика, за да се издържа. След две години напуска града на Нева и тръгва из провинцията като солист на различни пътуващи оперни трупи. Дебютира с ролите на Парис и Пигмалион в оперетата "Хубавата Галатея" на Франц фон Супе, натрупва обширен класически западен и руски репертоар, за кратко време си създава името на ценен и обещаващ млад тенор, ангажират го вече в по-големи театри, пее дори в спектакли с великия Шаляпин. Притежава красив, естествено поставен лирико-драматичен теноров глас с хубав тембър и възможности за широк репертоар - от лиричния до по-тежкия. През 1888 г. го приемат за редовен солист на Болшой, където остава две години, за да тръгне отново из страната. Пее с голям успех в Санкт Петербург,  Царицин, Киев, Самара, Петрозаводск, Одеса, Казан, Харков, Саратов, Рига, Вилнюс. Успехът му е толкова голям, че скоро засенчва звездата на италианската опера, прочутия Мазини, който шества по това време из Русия. После отново е в Болшой.
На тази световна сцена жъне успехи в централния теноров репертоар: "Садко", "Дама Пика", "Фауст", "Палячо", "Селска чест", "Еврейката", "Танхойзер", "Онегин", "Травиата". Всъщност, той е

първият българин, пял в Болшой

А за ролята на Герман от "Дама Пика" получава висока оценка от самия автор, Чайковски. За тази негова коронна роля "Киевски вестник", бр. 36 от 1893 г., пише следните редове: "Само в изпълнението на българина Константин Михайлов-Стоян на Герман ние видяхме и чухме в тази роля живо лице, разбрахме същността на този сложен образ, както е бил замислен от Пушкин и Чайковски".
През лятото на 1899 година пристига за първи път в родината-майка. Свързва се със сопраното Катя Стоянова и подготвя оперен концерт, който изнася в редица градове на страната. Решава, че в България е време да се направи опера. Предлага идеята си на Министерството на народната просвета (към него е и управлението на културата), но му отговарят, че: "В България е още рано да се открие опера..." Огорчен и разочарован, той се завръща в Русия и продължава триумфалната си кариера. Пее в Москва и Петербург, Варшава, Краков, Хелзинки. Разширява репертоара си с още заглавия, изнася концерти. Става извънредно популярен. Устройват му чествания в различни градове на Русия. През 1903 г. го канят за директор на операта във Вилнюс, Литва, тогава в Русия, която е в тежка творческа криза. Само за година той изправя на крака театъра, за което получава благодарствен адрес от общината и гражданството. Честват го още в Царицин, Ростов на Дон, Витебск, Одеса. Накрая се установява в Одеса, за да е по-близо до отечеството си.
През 1907 година в България се завръщат други двама бесарабски българи -  басът Иван Вулпе и съпругата му, сопраното Богдана Гюзелева-Вулпе. Те живеят със същата мечта като Константин Михайлов-Стоян - да основат родна, българска опера. Изнасят няколко концертни програми с арии и дуети, приети с огромен интерес от публиката, което ги обнадеждава. През 1908 година заедно с него създават трупа с името

Българска оперна дружба

В нея, освен тях, влизат още Мара Василева, Жельо Минчев, Панайот Димитров, Стоян Николов, Драгомир Казаков, все млади и даровити певци, учили в чужбина, но не останали там, а завърнали се у нас с благородната идея за "българска опера". И така, на 18 октомври 1908 година се ражда тази дългоочаквана и мечтана институция, която през 1922 година получава името Софийска народна опера и най-сетне става държавна. Но преди това трябва да споменем за Оперното отделение на Столичната драматично-оперна трупа "Сълза и смях", което се сформира в читалище "Славянска беседа" през 1891 година. На първото представление са изнесени с голям успех откъси от оперите "Веселите уиндзорки" от Ото Николай и "Трубадур" на Верди. За съжаление, липсата на средства и на подкрепа от държавата бързо слагат край на тази инициатива. Но зърното е вече посято!
От 1908 г. до края на живота си, 13 юни 1914 г., Константин Михайлов-Стоян стои начело на Оперната дружба. Той е първи тенор и режисьор. Със своя голям опит, натрупан в руските театри, допринася твърде много за професионализирането на съставите. Заедно с прекрасно подготвения Иван Вулпе - той е първи бас и вокален педагог, по-късно ще подготви няколко поколения български певци, той пренася у нас традициите на руския реалистичен музикален и драматичен театър от края на ХІХ и началото на ХХ век, с което дава

вярната насока

на развитието на оперното дело у нас.
Константин Михайлов поставя част от първите български опери: "Сиромахкиня" (Емануил Манолов), "Камен и Цена" (Иванов - Кауцки), "Борислав" (Маестро Атанасов), "Тахирбеговица" (Димитър Хаджигеоргиев), а също редица творби на: Верди, Леонкавало, Гуно, Маскани, Рубинщайн, Чайковски. Концертира много активно из цялата страна. Изнася рецитали с оперни арии, художествени и народни песни, пропагандира все още непознатото у нас оперно изкуство, пише статии и студии за музиката и българския фолклор, събира и обработва заедно с композитора Андрей Стоянов народни песни, прави всичко възможно, за да утвърди българското оперно дело и да проправи трудния му път през тези начални, пионерски години.
Б.а.
Днес името му се чува твърде рядко, в столицата няма улица на неговото име, нито паметник. Редно е улицата, на която е  националната ни опера, чийто баща е той, да носи името му, вместо да се казва..."Врабча".


Константин Михайлов-Стоян

Софийската опера