Благослов за "Живота честен"

Георги Драмбозов

За своята книга с поезия "Живота честен", (издателство "Никола Вапцаров" с редактор Драгомир Шопов), авторът Генадий Велчев  казва в предговора: "Това е последната част от моето писателско завещание, започнало с "Книгата със стихове"... Да каже "сбогом на поезията", за един поет е трудно. Да се зарича - не е в неговия стил. И той се учи на мълчание"... Генадий се учи на мълчание като поет, въпреки петте си кратки лирически сборника, но като историк, философ или изобщо като мислител (представям си "Мислителят" на Роден), продължава да дълбае в същината на диалектическото начало. Нещо повече, той подхожда синкретически в своите изложения и философски анализи, стреми се да обедини вътрешните противоречия в диалектиката на нашето развитие. Неговият синкретизъм не е религиозен, а социо-политически, той намира място и в неговата поезия, която допълва и онагледява политическите му анализи. Стихотворението, което веднага се запомня в тази малка по обем книга със стихове, се нарича "Записки по българска литература". Посветено е на Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Гео Милев, Александър Вутимски, Никола Вапцаров, Пеньо Пенев, Веселин Ханчев и Петя Дубарова. Събирането на имената на големи по творчество и сходни по съдба български поети от различни поколения, възраст и време на живот също е синкретичен подход на писане, характерен за Генадий: той нарича своите избраници "Раними, уязвими, талантливи". И ги обединява с думите: "И смърт/ в окървавена риза,/ За всичките боли ме и ми прилошава"... Своеобразно постижение в неговата лирика, която не претендира толкова за образност и метафоричност, макар тя самата да е една метафора в сивото ни ежедневие, колкото за честност и истинност, е стихотворението "Земя за поети": "Словата имат/ своята цена./  Платено е./ Платил си е/ поета./ Полята на България/ не могат/ без цветя./ Пишете, братя./ Гледайте/ в небето..."                                          Предлагам на твореца Генадий Велчев да засили това синкретично (обединяващо) начало, което е заложено в самата му човешка същност. Да пише и да гледа в небето... И в душите на хората.