Горчиви мисли в душата и сърцето

Навършиха се 145 години от рождението на Пенчо Славейков. На най-самобитния, най-националния и едновременно с това най-модерния български поет от началото на миналия век. Единствен от нашите класици, удостоен с предложение за Нобел до Шведската кралска академия, макар и посмъртно. Може би, ако съдбата не беше успяла да го изпревари, сега щяхме да имаме свой Нобелов лауреат. Може би.
А иначе младият Славейков остава несъизмерим по дълбочината на своята култура и енциклопедичност, философска широта и интуитивност, провиденческа предвидливост. Откроява се от останалите членове на кръга "Мисъл" именно със своята оригиналност и творческа самобитност. Едновременно с това е на светлинни години е от нашенското "народничество" и балкански провинциализъм.
Където и да "посегнем" към неговото внушително наследство (и към епичната "Кървава песен", и към "Змейново либе", и към  литературната мистификация "На острова на блажените"), се натъкваме на неповторимата "енигматичност" на Славейковото творчество.
Иначе в гражданските си виждания за обществото и личността той изповядва, че през целия си живот се е стремял да търси "човека и у звяра". Но не са му чужди самоиронията и разочарованието от нашенския манталитет и политическа ограниченост: "В България има само дървеници и депутати." А когато се опитва да "надникне" в бъдещето на отечеството, е още по-недвусмислен в своята прогноза: "2000 година. Напредък на цивилизацията. Няма война, равенство. Европа ще сглупей, а българите ще станат най-умните хора на света."(!)
Като че ли всичко се е сбъднало до последната дума. Само където ние сме си останали почти същите, ако ли не и много по-глупави от самата Европа. Горчиви мисли, които великият поет едва ли е изрекъл без болка в душата и сърцето.