Културни парадокси

Проф. Емил ЯНЕВ

Именитата американско-руско-еврейска писателка Айн Ранд (истинското й име е Алиса Зиновиева Розенбаум) утвърждава в своите книги, че "парите са барометърът за достойнството на обществото". Звучи интригуващо, но така ли трябва да бъде?
В XIX в. широка обществена популярност получава фразата "Над Европа витае сянката на комунизма". В XXI в. може да се каже, че не само Европа, а "целият глобален свят е под ботуша на световната банкова система". Неслучайно папа Франциск категорично не одобрява "новия колониализъм, налаган от финансовите институции"! А Димитри Иванов е още по-директен и язвителен с думите си "икономистите и банкерите са вредители като плъховете".
Не звучи добре, но за съжаление тези констатации са верни, защото финансово-икономическите управленчески инструменти се превърнаха в лакмус за оценка на обществените явления и на отделния човек. През 2016 г. дори европейското футболно първенство потвърди безперспективността на този критерий, защото според него отборите на Испания, Белгия, Англия - чиято реална пазарна стойност (получавана от сбора на парите на участниците в тях) е сред най-високите в света - априори би трябвало да се окичат с най-високото отличие, а те отпаднаха твърде рано. Явно не само парите, а и други фактори, спадащи към морално-патриотичната мотивация на хората, са важни за постигането на успех. Прав е финансистът Емил Хърсев, че "бизнесът не може да се развива без очаквания за печалби", но и "нациите не могат да живеят без мечти" и без спазване на общоприетите законови и морални норми. "Трябва добре да се проумее, че човекът не е само храносмилателна система" (Ришард Капушчински) с допълнението на Стефан Цанев, че "страхът за стомаха е по-голям от страха за главата".
Противната концепция представлява открит призив за възраждане на биологически заложеното "право на силния". Докога заможният ще се квалифицира като "успешен", "инициативен" и дори "талантлив", а бедният - като аутсайдер? От това най-много губят "обикновените хора" - макар че се титулуват "гуверньор", т.е. управител на държавата - и духовната сфера. Причината е, че тотално нарушеният баланс между духовното и материалното начало в живота и човешките отношения нанася непоправими вреди върху тях. Тази ситуация е своеобразна транскрипция на многозначителния диалог в македонския фолклор: "Шо е човек без пари? Лай*о! А шо е лай*о со пари? Личност!"
В света, а и у нас, е пълно със "забележителни икономически и финансови експерти". Възхищаваме се на умните им съждения, но те не променят факта, че от втората половина на ХХ в. кризисните явления са непрестанни. А "при криза икономиката се свива, а гражданските права и свободи се ограничават в полза на властта" (Емил Хърсев). Това не означава ли, че глобалният модел е опасно сбъркан поради наличието на дефицит или недобросъвестност в мисловния капацитет на експертите, обременени от неутолима лакомия за по-големи печалби!? Нима анализаторът Мартин Фабер е прав, че "бъдещите войни ще се водят не за територии, а за финансов контрол и икономическа хегемония"!?
Според световната духовна традиция и културата трябва да има "свой" дом. У нас това са държавните/общинските концертни (театрални) зали и обществените читалищни сгради. За съжаление те не се поддържат така, както черквите и параклисите, които изпълняват същите функции в православието. Този различен подход към културната инфраструктура е много обезпокоителен, защото е ярък пример за недооценяването или подценяването на културната дейност като неделима част от общественото развитие през ХХI в.
Залите и читалищата са едната страна на явлението духовност. По-важно е какво се предлага в тези "храмове на духовността". Отговорът не може да бъде "еднопосочен", защото "за всеки влак има пътници". Но в случая не става дума за пътници, а за държавна културна политика. Има ли у нас такава!?
По много причини отговорът не е еднозначен. Най-важната от тях е, че дори в пазарното общество създаваният духовен продукт не може и не трябва да се оценява с елементарните пазарни подходи, защото е "стока със специално предназначение", изпълняваща важни общодържавни задачи. Който ръководител не осъзнава това, или е неподходящ за заеманата длъжност, или активно работи срещу интересите на държавата и народа!
Главните потърпевши от парадоксалната ситуация в културата са изкуствата, които все повече биват обезличавани, обезценявани и изтласквани в "задния двор". А нейните "жреци" са част от фактическите лидери на обществото, които с креативната си дейност го тласкат все по-напред в неговото развитие. Големият проблем е, че диспропорцията във всички обществени сфери непрестанно се увеличава. Тя естествено води до всевъзможни конфликти поради липсата на "общ знаменател" при намирането на конструктивните решения за преодоляването им.
В този контекст най-голямата пречка за постигането на разумен баланс е финансовото неравенство. То "не допуска" консолидиране около общественополезни каузи, защото основната му цел е "разделяй и владей". Разбирателството между бедни и богати априори е "кауза пердута", защото "ситият на гладния не вярва".
Няма ли най-после разумът да надделее над глупостта и лакомията?

Краят на кино "Сердика"