"От залеза до изгрева - в небето на надеждата узрял"

Пеньо Пенев успя да получи най-високата награда - обичта на неизброимите свои почитатели. Модерният и пределно ясен изказ на лириката му, съчетан с безпределни надежди и разочарования, остава високо над нас. Остава там, където се реят сенките на бляновете ни. 




Боян АНГЕЛОВ

С този стих започва знаменателната поема на Пеньо Пенев "Дни на проверка". Пише я година преди да се самоубие в почивната станция на Съюза на българските писатели в Ситняково. Всъщност тази поема става венец на неговото творчество и е емблематична за съвременната ни поезия със своя величав трагизъм и гибелна предопределеност. В нея поетът посочва истинските причинители на онова, което доведе до помрачаването на идеала за справедливост, ненамерил своята реализация поради триумфалната победата на службашкия егоизъм над моралното съзнание. В същата поема Пеньо Пенев изрича:

Пиян съм се клатушкал през нощта...

И днес тъгувам за неспастрените дни.

Като куршуми, неизстреляни в целта,

отидоха те някъде встрани,

прахосани с врага без бой.

И кой ще ми ги върне, кой?...

Поетът си отива от света огорчен и недоразбран. Прави нееднократни опити за самоубийство и умира, след като е погълнал 60 таблетки веронал през нощта на 27 април 1959 година. Десет години от живота си посвещава на Димитровград - там пише най-вдъхновени и вдъхновяващи стихове за бъдещия нов ден, увенчан с цветовете на човешката справедливост. Уви, този блян остава само в мечтите и в стиховете му...

Днес рафинирани литературни хулители се опитват да превърнат Пеньо Пенев в жертва на социалистическата действителност. Сочат дори конкретните причинители за нещастната му съдба и за мизерията, която трябвало да преодолява. Никъде в творбите си обаче поетът с ватенката не се отрича от мечтите си да види своето Отечество обновено и проспериращо. Затова денем е изливал бетон в основите на Димитровград, а нощем е иззиждал невидимите строежи на поезията си, напомнящ със своята синкопна предизвикателност стиховете на Владимир Маяковски и Никола Вапцаров. Пеньо Пенев издига като свой кумир Маяковски - кръщава с неговото име своя син Владимир.

Поетът с ватенката не се страхува да посочи враговете на идващия ден. Нарича ги "плъхове, заменили с високите звания разума..." Те имат и  конкретни имена - самозабравили се местни партийни номенклатури и завистливи особи от тогавашното ръководство на СБП. За щастие в защита на П. Пенев застава неговият събрат по талант Георги Джагаров, който прави много за популяризиране на творчеството му. Успява да го назначи и за редактор в столичния вестник "Стършел".

След трагическата си гибел Пеньо Пенев получава високо обществено признание. Посмъртно му е присъдена Димитровска награда за литература, обявен е за почетен гражданин на Димитровград, а местното ръководство и СБП учредяват национална и международна поетична награда на негово име. Музеят, библиотеката и градският парк носят името на Поета с ватенката. Внушителен паметник е съхранил осанката му.

Пеньо Пенев заема неопровержимо място в българската поезия чрез откровената болка и недостижимия лиризъм на творбите си. Той е оставил като наследство и епитафията:

За него никой не миля,

не найде никъде покой.

От чужди рани той боля,

умря от чужди рани той...

***

Аз, един от народа

Не мечтая

безсмъртие

и пътища леки, а ватенка топла

за зимния ден. - Безсмъртно

нека остане

навеки построеното тук

от мен!