Поели сме към най-лошия възможен свят

"Колкото по-зле, толкова по-добре" често изглежда у нас като неотменимо опозиционно отношение към правителството. И може да се приеме, че за това донякъде са налице редица резонни "политически" оправдания, стига обаче чрез тях да не бъдат прекрачвани границите между държавническата отговорност и държавническата безотговорност. Защото има ситуации, когато е необходим обществен консенсус, трезва обективна преценка и приемане на най-подходящите решения с оглед трайния национален интерес. Принципиално следва да се избягват авантюри и рискове, можещи да дебалансират обществото, да доведат до катастрофални социални последствия,

да разлюлеят политическото махало

в неприемливи радикални амплитуди.
В настоящия текст ще се помъча да покажа защо евентуалното избиране на г-н Бойко Борисов за президент би могло стремоглаво до влоши икономическата и социалната ситуация в нашата страна с практически непредвидими негативни последствия.
На първо място трябва да се изтъкне, че в обозримо бъдеще няма реална перспектива електоралната тежест бързо да се прехвърли от дясно на ляво, независимо от срива на доверието в сегашното управление. По-вероятният сценарий е довършване на мандата от ГЕРБ. Въпросът обаче е на каква цена това би могло се случи.
Повечето авторитетни политолози са единни в мнението си, че преминаването на Бойко Борисов от изпълнителната към президентската власт, която е с ограничени пълномощия и представителни функции, ще сложи началото на края на ГЕРБ, който винаги е бил "лидерски проект". Ускоряването на процеса на разпад може да настъпи и при евентуална замяна на неформалната коалиция с ПП "Атака" с такава с ДПС, каквато се очертава като все по-вероятна. Ерозирането на една основна политическа партия в реалния живот често не означава автоматично припознаване на алтернативата й. В нашия случай доста по вероятно е общественото дезориентиране,

безпомощност и дългогодишна резигнация

Най-важните последствия обаче от изоставянето от страна на премиера на сегашната му роля би било нарастването на влиянието на сегашния вицепремиер и финансов министър Симеон Дянков. Абстрактно схематичните и прозрачно маниакални възгледи и действия на въпросното лице са коментирани многократно и няма защо да се връщаме към тях в подробности. Тук трябва да се изтъкне само, че досега в правителственото управление действаше един твърде своеобразен, но ефективен механизъм. Г-н Дянков публично оповестяваше поредната си бомбастична идея, независимо дали ставаше дума за уравновесен бюджет по време на криза или за ликвидирането на БАН. Гърмът значи удряше и ехото отекваше и съответно заглъхваше, повече или по-малко силно и продължително в публичното пространство. В зависимост от децибелите, реакциите и сътресенията на по-ранен или по-късен етап се намесваше Бойко Борисов, за да наложи прагматичните, популистичните, ако второто прилагателно ви харесва повече, корекции.
При евентуално бъдещо президентстване на г-н Бойко Борисов визираният специфичен управленски механизъм или напълно ще изчезне, или

действието му ще бъде слабо и индиректно

Което неминуемо ще допринесе за прогресивното дестабилизиране на икономическата и социалната ситуация в България. Още повече, че, както изглежда, на страната ни в близките месеци ще бъде наложена тежката финансова неолиберална рестрикция, която бива публично величана като "фискален борд".
Неведнъж е предупреждавано, че фанатичната счетоводна фиксираност на Дянков е изначално обществено опасна. Излизането му от контрол вече би било с абсолютно непрогнозируеми катастрофални измерения. Определно напълно ще рухнат социалните структури в страната ни, резултантно ще се засили народното недоволство и от днешните по-скоро латентни негови форми ще се стигне по всяка вероятност до открити масови протести и до такива от недемократичен характер. Емиграцията ще се усили и никакви допотопни административни препятствия, които се дискутират в момента, няма да са в състояние да й противодействат. Още повече, че заплащането и задължителното отработване на държавното образование при избор на алтернативата за работа в чужбина са в ярко противоречие със свободата на движение на работната сила в ЕС и директно ни препращат към тоталитарните времена, в частност към България на Тато и Румъния на Чаушеску. Деградирането на днешната власт се развива с изненадваща всекиго бързина. Лошото управление скоростно доведе до лоша управляемост с все по-открояващи се тенденции към пълна неуправляемост, която политически може да бъде подплатена и подсилена с евентуалната кандидатура на г-н Борисов за президент.

Сценарият "повече власт за Дянков" е откровено кошмарен

поне заради безспорния талант на визираното лице винаги да предлага и отстоява неправилното за момента решение.
Конкретно във фискалната област, с оглед антициклично противодействие за излизане от кризата, разумно би било българският държавен бюджет през идното десетилетие да изпише горе-долу следната синусоида. До 2015 г. ежегодно страната ни би трябвало да привлича назаем от международните финансови пазари между 3 милиарда евро (за тази и следващата година) и 1,5 милиарда евро годишно (през останалите три години). Това би повишило брутната ни задлъжнялост към края на периода до около 36% от БВП и би означавало бюджетни дефицити от приблизително 7,9-7,4% в началото и от 3,5-3,3-3,1% в края на периода. След 2015 г. при преминаването към стабилен растеж и постепенното възстановяване на предкризисния входящ инвестиционен поток, в съответствие с принципите на "симетричното реагиране на конюнктурата" и на "широко балансирания бюджет", би могло вече (ако се прецени за необходимо, защото 36% все пак е доста под маастрихтския показател от 60% от БВП) да бъдат реализирани бюджетни излишъци и общата държавна задлъжнялост да започне да бъде целенасочено снижавана.
На това място следва да се отбележи, че препоръчваното по-горе фактически е "български превод" на онова, което вече извършиха срещу кризата Франция и Германия, и на онова, което канцлерът Меркел успя да наложи развитите европейски държави да се съгласят да предприемат в бъдеще, когато излизането от кризата стане неопровержим факт.
Нищо подобно като концепции, намерения и владеене на инструментариума на държавното управление обаче не се забелязва в българската политика. При сегашното управление страната ни закономерно се озова в икономическа стагнация с тревожни зачестяващи белези на стагфлация, сиреч на

стопански застой плюс висока инфлация

А така непреднамерено се засилват опасенията, че ако нанякъде все пак се движим, то е фатално предопределено да е в погрешната посока и затова ни предстои безизходно да се окажем отново в най-лошия от всички възможни светове.