Поезия
Нови стихове от Матей Шопкин
/ брой: 17
Матей ШОПКИН е роден на 29 септември 1938 г. в с. Долна Липница, Великотърновска област. Завършил е строителен техникум във Велико Търново и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на повече от 45 книги - поезия, публицистика, стихове за деца. Съставител на няколко поетични антологии. Носител на различни национални литературни награди и на "Златен Есенински медал" - Русия. Негови стихове са превеждани на редица чужди езици. Почетен гражданин е на Велико Търново, Павликени, Димитровград и Костенец.
Попътни строфи I
Българин да се наричам...
Иван Вазов
Понесъл пролетни мечти
вървя по есенни предели,
вървя с изправени плещи
напук на разни мекотели.
И всеки ден, и всяка нощ
с любов живота освещавам;
и без да бъда нечий вожд
аз винаги ще продължавам.
Ще продължавам в стихове
да се раздавам, да обичам,
да се стремя към върхове
и българин да се наричам.
Дума
Необходим!...
Как хубаво звучи!
Как тази дума на възторг ме вдига!
И мигом с омагьосани очи
разлиствам моята житейска книга.
И сам се виждам:
къдрокос хлапак,
обяздвам кончета с развети гриви.
И упоен от мирис на цветя и злак,
осъмвам и замръквам в житни ниви.
А по-нататък? -
Замечтан и тих,
вървя под вити възрожденски стрехи.
И Търновград поражда в мене стих
за царствени корони и доспехи.
И вихърът
на първата любов
с божествена магия ме опива.
И превъзмогнал всеки тъмен зов,
към висините моят път извива.
И нека
през пороища и дим,
на този свят и тесен, и просторен,
да бъда все така необходим
с добра душа и християнски корен!
Дърво на живота
На крак, братя роби, на крак!
Христо Смирненски
Боли ме, до полуда ме боли,
когато виждам как народът страда,
как тъне в политически мъгли
и мълком чака милост и пощада.
На кръст от злоезични ветрове
България прилича на Голгота,
изчезват в нея всички богове
и няма цвят Дървото на живота.
И в тази безнадеждна пустота
утихва всяка честна съпротива,
угасва всяка пламенна мечта
и всичко ме притиска и убива.
Така ли моят път ще продължи?
Така ли ще приема всяка рана
и в преспи от безумства и лъжи
далече от народа ще остана?
О, не! Дори сред облаци и мрак,
аз призовавам от висока кота:
На крак, народе български, на крак!
За да цъфти Дървото на живота!
Нов разговор с ясена
Ясене - побратиме сърдечен,
гледам те и в мен избухва стон,
че един жесток дивак отсече
най-красивия ти кичест клон.
За какво?... История банална!
Всякога дивакът е дивак!
Но душата ми - душа страдална,
заридава в безутешен мрак.
Сълзи от очите ми се стичат
и огромна горест ме гнети,
че диваци и от мен отсичат
нежност и надежди, и мечти.
И смутен усещам как пропадам
в бездна от бездънна пустота,
но намирам глас да изповядам
моя светъл зов за доброта.
Доброта! В това проклето време,
сред триумф на хищни същества,
всеки честен трябва да приеме
своя дълг за правда и права.
Ясене - когато всичко стене
и тъмнее родният простор,
нека да останем извисени
над жестокост, подлост и позор!
Попътни строфи II
Не се сърдете на поета,
когато страда и тъжи.
В душата му, от мрак обзета,
тежи грамада от лъжи.
И той се мята в изнемога
като ранен самотен хъш.
И между дявола и Бога
шепти на себе си: Задръж!
Задръж се още в битието
и остани докрай такъв,
дордето ти тупти сърцето,
дордето имаш буйна кръв!
Потрес
Примирих се!
Бъдете доволни!
И щастливи бъдете дори!...
Мойте думи са тъжни и болни,
в мойте мисли жарава искри.
Всички спомени
стават излишни,
стават глупави всички мечти.
И над мойте надежди предишни
черен дъжд от обиди плющи.
Но не мога,
аз вече не мога
да издигна ни глас, ни юмрук.
И превит от печал и тревога,
заминавам далече оттук.
Заминавам
далече от тези
безпощадни и хитри игри,
от лъжите на подли стратези,
от борбите за власт и пари.
Заминавам!
И тихо ридая
от погнуса, от ужас и срам.
И не вярвам ни в ада, ни в рая,
и за нищо не искам да знам!...
Музика
На проф. Жени Захариева
Когато пред пианото застане,
усещам как под пръстите на Жени
възкръсват и мечти недомечтани,
и спомени за чувства споделени.
И шеметна стихия ме въздига
към слънчеви и лунни небосклони,
високо над жестоката верига
от подлости, от злоби и канони.
Пронизана от трепет и възхита,
превърната на песен недопята,
душата ми из Космоса полита
и тихом се завръща на Земята.
И тук с очи добри и прояснени,
аз виждам приказната Синя птица,
защото пред пианото е Жени -
една вълшебница с ръце на жрица.
Пристан
Спасителният пристан
на моята съдба
е съвестта ми чиста
и честната борба.
И въпреки мъглите
и облачния свод,
над мен горят звездите
на българския род.
И аз под тях минавам,
забравил всяка тлен
и с песен продължавам
да славя моя Ден.
И съвестта ми чиста,
и честната борба,
остават светъл пристан
на моята съдба.
Животът ми...
Живота - туй е битка непрестайна...
Сергей Румянцев
Животът ми!... Какъв живот?
Това е битка непрестайна
за въздух, светлина и брод
в гора дълбока и потайна.
Но аз вървя, изправил гръд,
надмогвам бури от несгоди
и вярвам, че над моя път
ще грейнат ясни небосводи.
Ще буйстват луди ветрове,
подземни сили ще буботят
и след вражди и страхове
ще стане песенен животът.
Добре звучи! Но аз разбрах,
че този свят е барикада,
че всичко става пух и прах,
ако един поет не страда.
Животът ми - бразда и връх,
и промисъл, и странна тайна,
и след последния ми дъх
ще бъде битка непрестайна!
Клошар
Какво се случи с твоя дар
и с твоята съдба, поете?
Ти днес приличаш на клошар,
подгонил мълком ветровете.
Какво си сторил, мили мой,
сред тази гибелна несрета?
Край теб се носи вълчи вой
и лай на побеснели псета.
Но ти не свеждай рамена
и не поглеждай гробна яма.
Все още дъжд от светлина
вали над живата ти драма.
Все още твоят божи дар
остава горд и непреклонен.
И вярвай: думата к л о ш а р
ще бъде утре само спомен.
Младият конник
Ти не си вече младият конник,
ти си вече в обоза, Матей,
но вдигни рамена непреклонни
и на ясен глас песен запей.
Нека в тази орфическа песен
да шумят хлебородни бразди
и да греят на свода небесен
изумруди от златни звезди.
Нека в тъмни гори да изтлеят
всички болки и всички злини,
и столетни орли да се реят,
и да раснат пред теб далнини.
И през бели и черни сезони,
под студен или топъл покров,
да оставаш все младият конник,
вдъхновен от мечти и любов.
Попътни строфи III
И пак на път, на път отново,
на път към оня роден кът,
където под перо орлово
реките облаци влекат.
Над припеци, бразди, баири,
ще грейнат ясни висини
и слънчев вятър ще засвири,
и звезден звън ще прозвъни.
Душата ти ще се разкрива
за обич, мир и красота,
и неусетно ще те слива
с пределите на вечността.