Поезия
Автобиографично
/ брой: 296
Георги ДРАМБОЗОВ е роден на 26 декември 1945 г. в Свищов. Завършил е машинно инженерство в Русе и педагогика в Петербург. Автор е на 13 поетични книги, сред които "Два въглена от музика и стих", "Реката на забравата" и др. Член е на Съюза на българските писатели.
Честит юбилей, поете!
... В небето синьо - облаци червени.
В мен вятърът лъжлив не е повял.
Червена кръв бълбука в мойте вени.
Цветът на кожата ми си остава бял.
И пак съм бяла врана. Гарвани омразни
накриво гледат ме, но съм готов
от хищните им човки да опазя
това, което писах със Любов.
Сън 2010
Спи моята държава зад решетки,
в котела на съня кошмарът ври,
отвън мъже с качулки черни шетат,
по-черни от чикагските дори.
Изсвирват остро гумите на пътя,
отеква изстрел в мрачния квартал
и по паважа тъмни сенки стъпят,
а тъмен страх в ъглите се е сврял.
Дрънчат стъкла от лъскава витрина,
алармата не спира да свисти -
пореден Ал Капоне се спомина
и длъжността му се оваканти.
Мъртвецът е извикан за свидетел,
с надежда в него всеки се е взрял,
а кой е онзи тип поне кажете,
щом никой нищичко не е видял...
И този сън безсмислен продължава -
от изстрел ехо, паднала звезда...
Спи сладко полицейската държава,
а хората сънуват свобода.
Завръщането на Малкия принц
...Каква странна планета!
И хората нямат въображение...
Антоан дьо Сент Екзюпери
Добрият Малък принц май ни напусна?
Какво момченце беше, колко смело!...
О, планетяни! - как без капка чувство
затрихме Принца с показни разстрели.
Дано не си е тръгнал безвъзвратно!
До мене - тъжно блееща овчица.
Урания разпитвах многократно,
и слънцето - за златните къдрици...
Изгубихме го в звездната пустиня.
Експлозии взривиха му следите...
Видях как в Гетсиманската градина
се мернаха на Принца пак чертите.
Това е той! - кълна се във съдбата,
завръща се на странната планета
и носи цветето си във ръката.
Дано го види някога поета!
Навик
И дай глава на мъжкото ми рамо,
нали си спомняш,че съм бил левент?
По-млада си, когато с теб сме двама.
По-силен съм, когато си до мен.
И тази сутрин слънчев лъч проникна
сред клетката на моя сладък плен.
Измина век,откакто ме обикна -
до теб се будя, будиш се до мен...
И тази вечер слънцето се стапя,
а залезът е мораво червен.
Изкрясква сова злобно в тишината -
до теб съм в мрака, ти си пак до мен.
И с този навик портите на рая
аз ще разтворя в някой черен ден.
Запазил съм семейна звездна стая -
до теб да бъда, ти да си до мен.