30 Май 2020събота18:44 ч.

Книгата

Превъплъщенията на един... виолончелист

Новият роман на писателя Красен Камбуров "Осияние днес" - менипея между клинописа и палимпсеста

/ брой: 52

автор:Никола Инджов

visibility 2998

Нарочно включих в заглавието на моя текст специфични литературни термини, които подсказват многоизмерност на повествованието от една страна, а от друга - създават определени трудности при неизкушения прочит на романа на Красен Камбуров. "Полицаят записва не с кирилица, а с клинопис", казва самият автор в предисловието и древната писменост като че ли е  използвана в немалко затруднителни страници. Творбата е оприличена и на "някакъв вид менипея с всички нейни рискове и условности за днешния читател". 
Както е известно, терминът "менипея" е формулиран от руския философ Михаил Бахтин -  теоретик на концепцията за полифонизма, т.е. многогласието в литературната творба като елемент от универсалната народна смехова култура. Прибавям и конкретното определение на проф. Никола Георгиев: "Плутовски роман и менипея". 
Така или иначе, самият Красен Камбуров е осиян от "неизбежната историческа отговорност на днешните локални културни елити в обмена на национални и глобални ценности и идеи..."  - цитат от необнародвано есе на писателя Ал. Г. - българин във всепоглъщаща англоезична среда.   
Бих искал оттук нататък заключенията ми за романа да произтичат от самия роман, съчинен в Никопол от някой си човек без име - и същевременно от някой си Серторий в Никополис ад Иструм. Длъжен съм обаче да призная, че все не мога да се откъсна от предшестващото творчество на този необикновен писател, какъвто е в края на краищата Красен Камбуров. По тази причина и аз възприемам настоящата книга като палимпсест, т.е. написана върху предишни негови страници.
Героите на Красен Камбуров изглеждат значителни предимно заради това, че разказвачът поставя превъплъщенията на един виолончелист и на цяла филхармония  в "небулозата на социалното подозрение". Сюжетно виолончелистът е въдворен в ЧКЗ - Челбитния комунален затвор, филхармонията - в подземията на Мавзолея на "Г. Д-в", който ще бъде сринат в началото на романа, а в края - построен или по-скоро въздигнат, в "дирижирана орис" и "съдба по каталог..."
На места изглежда, че Красен Камбуров пише своя бенедиктински палимпсест върху текст от Рабле - без Гаргантюа, от Сервантес - без Дон Кихот, от Кафка - без Йозеф К,  от Булгаков - без Воланд, та дори и върху ръкопис на античния хронист Менип без субектите на сатиричния му гняв.  Двойна експозиция, която прави невъзможен преразказа на романа, тъй като едно се чете, друго се подразбира, а пък аз, обзет от сложната стилистика на произведението, трудно тълкувам метафори и тропи при толкова отклонения от представите ми за литературни норми. Привлекателно все пак, но все пак главоломно заместване на прякото значение на думи и   словосъчетания с преносно.
Всичко това е израз на несъмнено писателско майсторство, което проличава дори в някои кратки епизоди от рода на описанието на забинтоването и силното стягане на затворника без име - вид изтезание, сходно на скитничеството между звездите на Джек Лондон, т.е. преминаването в отвъдните простори и връщането при останалите герои. Драсов, Коджа-Неранзов, Харлаков - персонаж, безспорно обрисуван с полицейски клинопис. Всеки  от тях смята, че е осъден за сексуални фантазии като за реално сексуално престъпление, а всъщност всеки мечтае за присъда по друго престъпление, извършено или не. При това главният герой е малтретиран и с  всекидневно посещение на самата София Лорен - душевна отсянка на съпругата Софка, еротично възпоменание за невъзвратимо житие-битие или    невъзвратим всемир.
В същия Челобитен комунален затвор се появяват различни човешки стада. Запомнят се хлистоборците, те като че ли са удостоени с най-много значения. Това са хората, които са превърнали самобичуването в начин на съществувание. Всеки следобед,    точно в определения час, ритуално  в затворническия квадрат-хронос, а всъщност "във времената на непряката виновност и отговорност", хлистоборците изкупват своята вина, но не като своя, а като чужда. Не е ли това кастата, която демонстративно отправи собствените си отрочета към разрушаването на мавзолея?
В стилистиката на Красен Камбуров историята на един виолончелист и на един симфоничен оркестър не би била интересна, ако се разказва извън фантасмагоричното разрушаване на Мавзолея на Г. Д-ов. В руините на един свят се появява друг свят, надъхан и наситен със символи. Все пак там понятията за щастие са същите, като предишните,  защото промененото затворническо състояние на човека не е променило състоянието на зависимата от обществото индивидуалност. Алегория за днешния ден, която предоставя недвусмислена възможност в книгоразпространението, в телевизионните и всякакви други медийни анонси романът на Красен Камбуров да се открои с реалности, а не с приумици. Тук причудливото съществува като форма на изложение, избрана съзнателно от един необикновен писател, надарен с обществена памет, научни познания, дар слово, историческа ерудиция, художествена фантазия...
Може би някои читатели не са подготвени да възприемат събитията в романа едно към едно, по-лесно изглежда да усвоят като лична естетическа норма присъствието в съвременния литературен процес на такъв безподобен автор. Има и една особеност в публичните "промоции" на книги - обикновено аудиторията още не е прочела изданието, която се представя. В такива случаи решително е доверието или недоверието към този, който прави представянето - днес това съм аз. Така че ако ми повярвате - добре за Красен Камбуров, ако не - лошо за промоциите. Ще повторя, че за да преодолея собствената си неувереност, се опирам на предишни творби на Красен Камбуров, между които четирите тома есета "Връзка готически ключове", романите "Водопадът" и "Пътят на ослепените. Покаяние за Беласица", пиесите му, които са все още извън националния театрален репертоар, макар да са примамлива част от националната драматургия. Имам на разположение и ръкописа на голям том стихове, озаглавен "Съборна книга".
Но отгоре на всичко притежавам едно писмо на Красен Камбуров до мене, от което в заключение ще си позволя да цитирам два-три реда: "Аз по дух и орис съм мистик и самоизтезател (евтонтимуруменос)... Затова и диалогът ми с читателя понякога бе диалог с неговия спаринг, като едновременно бях и съдия на срещата... Мнозина читатели напущаха ринга, но пък други - на тях именно държа! - се окопитваха, изправяха се, поглеждаха ме съучастнически и се хвърляха в нова битка за стиховете ми". Какво пък, това се отнася и за ринга, на който се появява романът "Осияние днес".
Струва си тук да цитирам стихове на Бодлер за самоизтезаването - еавтонтиморуменос, в превод на поет със същите инициали К.К., но не е  Красен Камбуров:
 
Аз ножът съм - но и кръвта,
трупът съм аз - но и гробарят,
аз  бузата  съм - и шамарът,
и гвоздеят съм - и дланта!
Аз сам вампир съм за душата
и съм отритнат като тях - 
на всичко гледащи със смях,
но без усмивка - на устата!

 
И да кажа съвсем накрая, че такава е писателската съдба на Красен Камбуров, че  писатели много, но като него други няма.


24 февруари 2015 г.

Галерия "Български писател"



Красен Камбуров раздава автографи на своите почитатели




Красен Камбуров по време на премиерата с дъщеря си и сина си

Плащаме за вода и без консумация

автор:Дума

visibility 1062

/ брой: 100

Алкохолните турове по морето ще бъдат забранени

автор:Дума

visibility 444

/ брой: 100

Банковото кредитиране се сви с над 300 млн. лв.

автор:Дума

visibility 217

/ брой: 100

Данъчен гювеч по герберски

автор:Евгени Гаврилов

visibility 566

/ брой: 100

Датата

автор:Дума

visibility 239

/ брой: 100

Плагиатството на Радой Ралин

автор:Христо Георгиев

visibility 1630

/ брой: 99

Пандемична демокрация

автор:Владимир Георгиев

visibility 453

/ брой: 99

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ