Присъдата "отказ от производство"

Надежда Денева*

Скандалното изказване на един адвокат, в опита му да омаловажи сексуалното посегателство, извършено върху момиче на 13 години, взриви социалните мрежи.  Още по-скандално изглежда мнението му, че най-много да има условна присъда, като извършителят ще трябва да се извини за стореното на родителите на детето.
Наистина скандалното е друго: практиката в такива случаи да не се стига дори до условна присъда, да не се стига изобщо до съдебна зала. В такива случаи често има отказ от производство - особено, ако става въпрос за момиче от ромски произход.

За системата за закрила на детето 

всяко въвличане на малолетни и непълнолетни в сексуални взаимоотношения, вкл. съжителство на семейни начала се счита за  сексуално насилие. Няма никакво значение от нивото на физическо развитие, етнос или наличие на „съгласие“ от страна на детето. По тази причина отделите „Закрила на детето“ сигнализират Прокуратурата във всички подобни случаи.
И това, което получават много често, е отказ от производство.
Има текстове в Наказателния кодекс, които определят в кои случаи става въпрос за престъпление, когато има сексуална цел спрямо малолетни и непълнолетни и какво би следвало да е наказанието - чл. 149-152 от НК. Как и дали тези текстове се прилагат на практика, колко осъдени има, колко преписки са прекратени със заключението, че няма престъпление. Това са въпроси, които следва да бъдат проучени детайлно.
От години събирам преписки и имам уникални примери за отказ от производство по случаи на сексуално посегателство като например обяснението, че е виновно 13-годишното момиче, защото си смъкнало гащичките да пишка в гората, докато брали гъби и приятелят на майка му се възбудил. А после отново се случвало, ама вече не били в гората и било по взаимно съгласие (Прокуратура, малка община). По този случай въпросният мъж беше признал за сексуалната връзка с детето, а малолетното момиче беше родило дете. Нямаше дори условна присъда, изобщо не се стигна до съдебна зала. Нямало престъпление, защото било по взаимно съгласие, при положение, че става въпрос за момиче под 14- годишна възраст, чието съгласие е ирелевантно!
Отделите „Закрила на детето“ редовно дават информация за типовете случаи, по които работят. В тази конкретна история случаят на 13-годишното момиче, имало неблагоразумието да пишка в гората, беше преместен от графата „насилие над дете“ в другата - „превенция на изоставянето“. Защото, както ми казаха колегите тогава, не можели да водят случая като „насилие над дете“ при отказ от производство.
В друг случай отказът от производство беше базиран на тезата, че мъжът, който имал връзка с непълнолетно момиче, бил дискриминиран, защото друг, който имал брак с непълнолетна, можел да прави секс, без това да се счита за разврат (Чл. 149-151 от НК са в раздел „Разврат“). И беше цитирана Конвенцията за защита на правата на човека.
Някога масово беше използвана тезата за „ромските традиции“ като основание за отказ от производство. Сега това словосъчетание не се използва в документите, но си остава водещ мотив за решението. 

Масово е позоваването на „съгласието“ на момичето 

без значение от възрастта, както и тезата, че след като има „съгласие“ - няма насилие.
Бяха направени опити да се синхронизира работата между институциите на терен с общи документи, но реално няма общо разбиране за това, че сексуалното посегателство над дете е недопустимо. За съжаление, в практиката се стига само до формална размяна на преписки между отдел „Закрила на детето“ и Прокуратура. Това разминаване не би следвало да съществува, доколкото министърът на правосъдието е орган по закрила, съгласно чл. 6, ал. 3 от Закона за закрила на детето. И не би следвало да се налага да бъдат обучавани полицаи и прокурори, че е забранено да се прави секс с малолетни и непълнолетни и законът следва да се прилага с цялата си строгост за всички.
Да вземем само случаите на родени деца от малолетни майки и да се запитаме, по колко от тези случаи има осъдителни присъди, защото е ясно, че бебето не е пуснато от щъркела? Ясно е, че т.нар. ранни бракове са възможни благодарение на пасивността от страна на институциите. И да е още по-точно: отговорните институции са съучастници при извършваното престъпление към дете - не при еднократно сексуално насилие, а при системно, доколкото в тези случаи става въпрос за съжителство. И да е още по-точно: за тези малолетни и непълнолетни момичета реално има отказ от правосъдие.
В тези случаи проблемът със сексуалното посегателство е видим, доколкото има родено дете и не е особено трудно да се докаже кой е извършителят. Във всички останали случаи, в които няма доказателство, ревящо в пелените, под повърхността остава 

институционалното безсилие на всички системи 

около детето и тяхната невъзможност да докажат сексуално посегателство. Всички форми на интерес към деца със сексуален подтекст - намеци, докосване, съобщения по телефона. Не става въпрос само за педофили с ясни сексуални предпочитания към деца, а много по-често за сексистко отношение на възрастни към деца. Тези деяния така си остават скрити, като в допълнение може да се прибави и обичайното мнение за детето, което се приема за ненадежден свидетел, защото „то си измисля; не може да се вярва на едно дете“.
Информираността на обществото по отношение на сексуалното посегателство върху деца дори не е на върха на айсберга. Хората нямат никаква идея за сериозността на проблема и наивно вярват, че това се случва само другаде. Защото е изключително трудно да се повярва, че деца могат да бъдат сексуално малтретирани. Като казвам това, аз не правя изключение за себе си. Няма да забравя реакцията на цяла зала социални работници - всички бяхме напълно убедени, че чужденецът, който ни водеше лекцията, говори за проблем само в собствената му държава, където живеят извратени хора. Никой от нас не беше чувал за сексуално посегателство върху дете в България. После си спомних история от родния ми град - беше преди много години и се търсеше кръв за животоспасяваща операция на бебе, което беше изнасилено. Бебе на 5-6 месеца! Бях забравила тази история, защото тази информация е непоносима.

Вероятно имаме вина всички професионалисти 

че не сме информирали в достатъчна степен обществото, без да се забелязва основният проблем. А основният проблем е насилието и липсата на приемане на жените и на децата като личности с права. Затова и при едно сексуално посегателство вината се хвърля върху жертвата, върху външния й вид или поведението. Вероятно затова вместо разговори за интимността и човешката сексуалност с деца на различна възраст, които целят да предотвратят сексуално посегателство, в училище вече ще има уроци по религия, етика и морал.
За съжаление, убеждението на адвоката, защитник на учителя, извършил сексуално посегателство над 13-годишно момиче, изобщо не е изключение. За съжаление, в тази среда е много малко вероятно да се стигне до промяна в практиката за разкриване и осъждане на сексуално посегателство върху деца.

Marginalia.bg, заглавието е на редакцията

*Авторът е социален работник с практически опит в областта на закрила на детето и развитието на социални услуги за деца, възрастни и хора с увреждания