Притчите на Николай Петев

Литературната критика на Николай Петев винаги се е възприемала предимно като публицистика, но в контекста на цялото му творчество и конкретно в новата му книга "Не ме ли помниш..." тази негова публицистика променя представите ни за жанра. Текстовете на Николай Петев винаги изненадват с прозорливост, с една надвременна актуалност, с една разсъдъчност и логичност. Това е съчетано с изключително сложна метафористика, изграждаща символната основа на притчата и разказа.
    Тематично в "Не ме ли помниш..." можем да разчетем различни жанрове - но без типичните жанрови особености. В дела "Малка галерия с малко думи" са рецензиите и портретите на автора за Богомил Райнов, Любомир Левчев, Валери Петров, Пелин Пелинов, Хайтов, Никола Радев, Тодор Велчев, в които се откроява оригиналният прочит на Петев. В новата си книга той продължава да следи творците, които израснаха и се утвърдиха през годините - Елка Няголова, Румен Балабанов, Захари Иванов. А същевременно открива монументалната проза на Анжел Вагенщайн, творчеството на Воймир Асенов и Владимир Зарев.
    В "Не ме ли помниш..." едни от фините, типични Петеви портрети са на творци, които влязоха в класиката на литературата - от Георги Джагаров до Виктор Пасков.
    Сред новите имена, които занимават автора, в причудлив ред са събрани Матей Преображенски, Елин Пелин, Хемингуей, Дмитрий Лихачов.
    В първия дял на "Не ме ли помниш..." наред с познатата голяма негова тема - "Фарът и неговият пазач", Николай Петев е събрал шестнадесет творби, които са квинтесенция на неговата философия: размисли, есета, разкази и притчи, притчови разкази, жанрово определени и неопределени в един негов жанр, който за удобство може да нарече публицистика. Темите на тези рефлексии, български, вечни, универсални, са лично негови и сякаш затова могат да бъдат прочетени в спор или съгласие. Макар стилът на Петев да е разпознаваем и типичен, обединяващо начало в тези шестнадесет своеобразни завършени миниатюри е стилистиката им: техният автор никога не е морализаторствал, а елемент на неговата духовна сила е точно готовността да не влиза в спор, ако не успее да те убеди с аргументите и емоционалността си. Точно в тази посока се събират двете части на книгата - портретите прерастват в есета, есетата в разкази. Аз бих наричал "публицистиката" на Николай Петев художествена проза.