Смет и гробища

Оказа се, че софиянци се отвращават най-много от две неща - от сметища и от гробища. Сравнението между двата обекта е неуместно, но е факт, че хората не искат нито един от тях да е близо до дома им, край пътя, по който минават за работа, до детската градина на детето им. Едното им мирише, другото ги плаши.
Оказа се обаче, че в съвсем близко бъдеще се задават кризи именно с боклука на живите и с гробните места за мъртвите. В безизходицата си от общинската администрация предлагат разни варианти за осигуряване на двете услуги, но софиянци не щат да ги приемат. Част от тях отказват да допуснат депонирането на смет в старото сметище край Долни Богров, другите пък не искат гробище в Казичене. Боят се от отпадъците и от мъртвите като от настъпваща зараза или просто не искат постоянно да им напомнят както очаква всеки от нас.
И целият този на пръв поглед фанатичен неевропейски предразсъдък на жителите на една столица се развива на фона на призива на главния архитект на София Петър Диков за повече уважение към покойниците и намека на зам.-кметицата Мария Бояджийска, че дългоочакваният завод за боклука ще се забави още... Споменаването на този завод вече звучи като анекдот след дузина години протакане. Ами нищо чудно, че българите са предубедени. Няма как да бъдат толерантни европейци, когато им се предлагат неевропейски сметища и неподдържани гробища. Е, никой не очаква у нас да се направи завод за отпадъци по подобие на Виена - безопасен и в центъра на града, нито да е приложима практиката на жителите зад океана да правят пикници из китни поляни, които всъщност са гробища. Но все пак, за да иска общината от хората да бъдат отворени към предложенията й, трябва да се постарае поне малко да даде адекватен отговор на питанията и очакванията им. Не да чака да настъпи кризисно време и да разчита на бързо и безропотно съгласие без право на избор.