Спортът ни затъна в пясъците

Българският демократичен преглед започва все повече да прилича на 40-годишните митарства на еврейския народ из пустинята в търсене на своята обетована земя. Само че нашите митарства започват да изглеждат все по-безнадеждни и все по-жалки. На бърза ръка в пясъците на човешката алчност, егоизъм и злоба изчезна граденото с десетилетия от целия ни народ. В тези пясъци потъна цялата ни градивна икономика като оазисен мираж пред погледа на безочлива и преситена престъпност. Как иначе могат да гледат хора, на които Господ вместо душа им е изсипал две-три колички пустинен пясък и ги е зарязал като безнадежден случай?
Оглеждаме се все по-тревожно, притиснати от растящите цени и от замразените заплати и пенсии, и виждаме, че тази пустиня расте все по-застрашително. Останали са да стърчат килнати покривите и комините на промишлеността, енергетиката, селското стопанство, та да има още какво да се граби от градивното ни минало и да се облажват "демократите" в настоящето ни.
Олимпиадата в Лондон ни накара да видим, че в тези пустинни пясъци е потънал и българският спорт. Спортните ни журналисти сега сравняват това безлично представяне на нацията ни с участието ни в Хелзинки през 1952 г. Разликата обаче е огромна и направо няма място за сравнение. Останалото е... пак нагло хвърляне на пясък в очите. В онази далечна година сърцатият ни Борис Георгиев-Моката спечели първия медал на олимпийски игри за родината ни. Това е историческо постижение, а не слабо представяне, каквото е сега, 60 години по-късно. В олимпийската година, когато Моката постигна този успех, в страната ни започваше да се изгражда масовият спорт сред децата, младежта и сред трудещите се.
Спортисти като Борис Георгиев-Моката станаха прекрасни вдъхновяващи примери за подрастващите поколения. През онова вдъхновено време, когато "се наливаха основите" на съвременна България, бяха потребни физически и морално здрави хора, на които да се даде възможност да разгърнат своите потенциални възможности. Скоро спортните ни клубове се утвърдиха като центрове за спортни постижения, а младите хора мечтаеха и се стремяха да облекат спортния екип на любимия си отбор.
За любовта към спорта най-напред допринасяше отговорната и последователна държавна политика. Министерството на образованието утвърди учебния предмет физическа култура сред основните дисциплини в училище. Създадени бяха в цяла България десетки спортни паралелки и спортни училища. Учителите по физкултура също се грижеха да откриват и насърчават децата с добри данни за съответния спорт, като съставяха с тях ученически отбори, които се явяваха на градски, окръжни, зонални и републикански състезания.
В производствените предприятия и учреждения също се полагаха грижи за развитието на масовия работнически спорт и за пълноценния отдих. Организираха се работнически първенства, разделени на различни групи - по футбол, баскетбол, волейбол, плуване, лека и тежка атлетика. Започна изграждането на спортни съоръжения, игрища, площадки. Нима тези, които са свидетели на онова време, могат да забравят оспорваните състезания между работнически отбори върху ония терени, около които се събираше и многобройна ентусиазирана публика?
Отделяха се грижи от държавата за развитието и на масовия спорт в селата - футбол, волейбол, лека атлетика... Клубовете на ентусиазираните спортисти бяха обединени в селски и окръжни групи, където трудовите хора удовлетворяваха и развиваха спортните си интереси.
Това добре структурирано спортно движение сред различни възрасти и слоеве нямаше претенции за професионализъм, но каляваше както физически, така и нравствено човешката личност. Той беше здравата основа, върху която израснаха много изявени спортисти, които печелеха медали в чужбина на най-престижните спортни форуми и издигаха челото, самочувствието и авторитета на България като спортна нация със своите високи постижения.
Едва ли е необходимо да припомням, че в спортове като борбата, бокса, вдигането на щанги, в леката атлетика, в спортната и художествената гимнастика бяхме сред първите световни сили. Тези успехи се дължаха на добре развивания масов спорт, който беше ковачница на талантливи кадри за спортните клубове.
За съжаление това голямо българско явление, наречено "масов спорт", днес също е потънало в пясъка на съвременната ни "преходна" демокрация. Защото за да съществува той, е необходима и истински добре работеща икономика, създавана от здрави в морално отношение личности.
Днес "елитният" ни спорт е инструмент за корупционни сделки, за пране на пари, за узаконяване на безотчетни пари. Той е средство за високи печалби за шепа олигарси и мутри, нямащи нищо общо със същността на спорта.
Оказа се, че отпусканите средства за спорт потъват в джобовете на шефове на спортни федерации или изтичат неизвестно в каква посока, само не и за подготовка на самите спортисти. Излиза, че спортистите са само стръвта, примамката, поставена от шепа алчни олигарси, които, криейки се в тръстиката, изпират милиони и прибират огромни печалби. Какви постижения могат да постигнат хора, определени предварително да играят роля на мюрета?
Всезнаещият и нагъл бистришки тигър Бойко Борисов участва на този нечист терен като основен разпределител на отбора, в който главните играчи са негови "контрагенти" за търговия с влияние, но не и спортистите. То вече се видя добре от целия български народ, че той определя кои олигарси какви отбори да купуват. Разбира се, със себе си води не една и две телевизионни камери, които да не пропуснат да документират неговите жестове за спасяване на един или друг клуб. Делото на давещите се е попаднало в ръцете на оня, на когото му изнася да има давещи се.