Антология
Поезия
Таньо Клисуров на 75
Нови стихотворения
/ брой: 171
Спор с дама
"Ний спориме двама със дама..."
Н. Вапцаров
Насреща ми някаква дама, подема
съвсем безпардонно след миг:
"За Вас любовта е обикната тема,
но Вие сте вече старик!
Представите Ваши в забравата тънат,
съвсем старомодни са днес.
Във всичките области и в любовта ни
настъпи очакван прогрес.
Признайте, това е на времето волята,
не внасяйте, моля, разкол!
Мъжът и жената загубват си ролята,
явява се третият пол."
Аз рекох: "Безумно сега разсъждавате
с тоз антиприроден завой.
Да вземем например бика и кравата -
кой пол е третият, кой?"
"Това е просташко сравнение, вика ми,
не е на модерен човек."
Видях по лицето й нервните тикове
и исках да стана по-мек,
макар изумено да слушах как грачеше.
Все пак й изпратих стрела:
"Госпожо, и Вий по класически начин
на белия свят сте дошла."
Тя, бедната, в края изпадна в истерия,
предложих тогаз валидол,
почти убеден: тя е странна материя -
навярно от третия пол.
- * * * -
Не, не вярвам на гръмките речи,
в тях пулсира вода вместо кръв.
Те до корена свой са подсечени -
ще се скършат при повея пръв.
Ти, тъй както народът кажи го,
без увъртане, фира, лъжи.
И тогава сложи го във книга,
и неверника сам накажи.
Зная, трудно постига се - честно
да се слеят дела и слова.
Всеки публично може да кресне,
да се скрие отзад след това.
Не, не вярвам в оратори шумни,
а в онези - от редкия род,
защитавали своите думи
просто не със дела, а с живот.
Да бъда сдържан
Да бъда сдържан - значи равнодушен,
с несправедливостите да се съглася,
да бъда незабележим, послушен
и да се изпаря като роса
от този свят, когато дойде време.
И да останат тръни, треволяк...
Аз родов герб със надпис: "Не ми дреме!"
не съм избрал в живота си все пак.
Не мога да го сторя. Мен ми дреме
за всичките неправди наши днес.
Умът ми, вярвайте, не може да приеме
подлецът пример да ми е за чест,
простакът да ми преподава мъдрост,
предателят за вярност да зове,
и да ми сочи някой бъдещето мътно
като бленувана мечта от векове...
Добре, добре - ще бъда вече сдържан,
река съм, тихо нося сламки и листа.
Ала реката се променя бърже:
проливен дъжд и... става страшна тя.
Защита на животните
Нилските крокодили живеят до 90 години
Да защитим животните! Хуманно е.
Подкрепям този жест необходим.
А хората? Нима небесна манна
ще падне и така ще се спасим?
За нас не знаем кой ще се загрижи.
Държавата? Тя няма дерт такъв.
Човеци, българите с вас сме ближни -
да бъдем заедно, нали сме своя кръв.
И след като опровергахме Дарвин,
и за родител наш маймуната не щем,
решихме: Бог ни е създал.
Това ни вкарва
в божествен казус - да го наречем.
Незащитени сме. И божи рожби всички
живеем по-кратко от нилски крокодил?
Милея за животни и за птички,
ала човекът ми е, подчертавам го,
по-мил.
Човекът с дарбата
В памет на художника Христо Танев
На този свят човекът с дарбата е вечният дневален,
будува чак додето тъмнината се източи,
завива зъзнещия със словесно одеяло,
но пак от себе си не е доволен - на всеки иска да е топло.
Ще затанцува с хромия - боязънта му ще надвие,
за тъжния мелодия по-весела ще изсвирука,
за жадния ще нарисува извор - за да се напие,
на уморения пък ще рече: "Почивай тука,
във тази къща от мечти, а сутринта ще те събудя -
да тръгнеш, ако искаш, по една от своите посоки."
Човекът с дарбата не върши нищо по принуда,
подхожда към нещата с вдъхновение и кротост.
Не е богат благотворител, а на гладния предлага
от своя хляб, замесен с думи, и бои, и звуци.
Поискат ли му нещо - на сърцето му е драго,
макар че щедростта на другите накуцва.
С тръба понявга стряска позаспалите министри
(не се страхува за заплатата си, нищо, че е патил) -
изпраща им тревожните си и бодливи мисли,
като горчивото лекарство им е неприятен.
Той не за орден "Стара планина" го прави, не за слава
и на държавното дърво не се катери за високи щатове.
Такъв е генът му. И ако всеки ден не се раздава,
човекът с дарбата, повярвайте, е най-нещастният.
Към подлеца
Подлецо, трудно се променяш, да.
Надявах се, дори ръка подадох.
Ти се направи, че не я видя
и в отговор сервира нова гадост.
Е, как да се съжителства с такъв?
С теб в два различни свята сме изглежда.
Ти гледаш да ми пуснеш тайно кръв
и да отчаеш моята надежда.
Изпитваш дива радост, щом раниш
достойнството ми и напоиш мълвата.
Събрал съм цял том с твоите злини,
и се замислям вече за разплата.
Не заслужаваш мъжкия дуел,
словесният куршум се удря в броня.
Не е във моя арсенал, но имам цел:
с ритник от своя ден ще те изгоня!
Свидетел
Не ни зачитаха, когато бяхме млади.
Какво се промени? Кажи, нов ден!
Раздават пак безочливо награди
на кум и сват или на овластен.
Какъв морал? Пак нашенските нрави.
Не казва никой, че е царят гол.
А силният пак може да направи
бездарника да грее с ореол.
Е, хубаво. Навярно тъй ще бъде
за тоз живот или за векове.
Съдът небесен справедливо щял да съди.
Дано свидетел да ме призове!
Продължение
Защо ли те обичам, старееща и бедна
сред другите държави. А би било по-редно
да избера по-млада, по-силна, по-богата,
каквито има много щастливи по земята.
Съдбата е такава: родина не избираш,
тъй както се избира бутилка ледна бира,
не можеш да я купиш като луксозна вила
или да я поискаш, че Шекспир е родила.
Ти си родина моя, защото си ми дала
предимството да имам и упрек и похвала
при всяка моя крачка от теб - като от мама...
Невидима на глобуса, за мене си голяма.
Потомството ми тъй в народа ти се влива
и словото ми скромно с езика ти е живо.
Ще кажа най-накрая: На мен това ми стига -
на български да срича детенцето ми книга.
Че изживял живота си дори наполовина:
човекът продължен е, щом има си родина.
Прелюбодейци
"Позор, позор!" - най-яростно крещят
в квартала ни най-грозните жени.
А блудницата неумело крие плът
до онзи, с който снощи измени
на своя мъж, греха за да опита.
И днес изправени пред съд нелек,
стоят, ще кажеш в седемнайсти век,
и Инквизицията ги разпитва...
Но има тук и разлика. Че той -
с проблеснала в очите му насмешка,
едва ли не се мисли за герой,
не грешник, притеснен с присъда тежка.
"Позор, позор"! - не спират пак онез.
Дорде крещят от яростта замаяни,
готови са да жертват свойта чест,
ако любовникът ги пожелае.
Вината, питам, кой да понесе? -
чак от библейската градина е въпросът.
Грехът на Ева се приписва все
и тя до днес като дамга го носи.
"Позор!" - но не за двамата - ечи.
покрай кварталната средновековна клада.
И страх и срам - във нейните очи,
а в неговите - жажда за награда.
За любовта
За любовта научи ли ме нещо
животът, между пръстите изтекъл?
Понякога скептично ме подсеща,
друг път рече: "Не съм библиотека,
там може в някой том и да намериш
съвета драгоценен, постарай се..."
Живях във вярност, в страх от изневери
и пак неук съм - както на шестнайсет.
Да, любовта си е наука сложна -
как ще я зубриш до последна буква?
И сонди сто на сто места да сложиш,
пак няма като извор тя да рукне.
А най-внезапно може да те блъсне
с гърди и поглед на завой случаен,
когато счел си: за любов е късно
и си готов за някой жест отчаян.
- * * * -
Помни ме дълго, моля те, помни ме,
додето съм във спомена ти жив,
не може да изчезне мойто име
като изгубен в мрака апокриф.
Ако дълбоко съм в сърцето ти, в ума ти,
макар да знаеш: няма заден ход,
то времето с вълни не ще размъти
прозрачния ни споделен живот.
Таньо Клисуров е роден на 23 май 1944 година. Живее и твори в Стара Загора. Автор е на четиринайсет стихосбирки. Неговата книга "Сказано глазами" е издадена в Русия, а стиховете му са превеждани на редица чужди езици. Член е на Съюза на българските писатели. Председател е на Дружеството на писателите в Стара Загора. Почетен гражданин е на своя град.