ТОЗИ ПЪТ ЩЕ МУ КАЖЕМ

Пред сградата на Министерския съвет имаше огромна тълпа. Залепих се и аз. Хората напираха  да кажат нещо важно на министър-председателя. Лично на него.

- Трябва - обясниха ми на опашката - да предупредим премиера навреме. А не после, когато разхайтените журналисти започнат да го подпитват и да му се хилят, той да отговаря, че не знае. 

- Това е несериозно - рекох, - той е министър-председател. И знае всичко. Сам го е казвал поне сто пъти.

- Не! Не е така! - вика опашката от хора пред правителството. - Човекът денонощно е зает да работи, да ни прави щастливи. Ма той физически няма възможност да знае всичко! Ние сме длъжни да сме тука!

- Че какво толкова ви задължава!

- Премиерът е човек, който работи денонощно. Трябва да му помагаме за да сме щастливи.

- Сега не сте ли щастливи?

- Щастливи сме. Но искаме още! Ти не искаш ли?

- Все ми е тая! 

- Не те интересува дали си щастлив или не!

- Хич даже! Добре си ми е така. Какво толкова ще му кажете на премиера, че нещо все не схващам защо дремете тука?

- Този път всичко ще му кажем.

- Да е подготвен човека, управлението на държавата не е шега работа.

- Той например не знае, че разни спекуланти и изедници непрекъснато вдигат цените на стоките!

- Не знае, че когато вали, реките преливат, стават наводнения.

- Никой не му е казал, че трябва да напомня всеки ден на подчинените си да не крадат, да не лъжат и да бъркат в кацата с меда.

- Ще го предупредим и за министрите му! Някой от тях за нищо не стават!

- Всичко това е несериозно! - повторих аз. - Ако премиерът на държавата не знае за министрите си, ако той не е информиран, то тази държава плува срещу течението в лодка без гребла!

Онези изобщо не ме чуваха.

- Искаме - викат на охраната, - да се срещнем с премиера, да му кажем важи неща.

Охраната строго и любезно отговоря:

- Искате, ама няма!

После охраната продължава:

- Премиерът е зает. Има ангажимент към едни хора, които са изгубили кучето си на излет в гората, заедно ще го търсят. После има друга важна работа. Обещал е да покаже как се сменят керемидите на един наш поддръжник. Вятърът е обрулил къщата му, паднали са всичките керемиди и премиерът е поел ангажимент лично да нареди покрива. 

Охраната продължи да изрежда колко е зает министър-председателят с важни за хората и държавата  дела.

- Ще чакаме - рече тълпата. - Няма да го оставим така нашия премиер!

- Правилно - рекох. - Но вземете да му кажете, нещо, което за него може да е ежедневие, но за нас е важно. Че никой друг на този свят не ни занимава със себе си толкова, колкото премиерът. Да ни остави малко на мира, да дишнем, да поспим спокойно, а не да се мятаме нощем, да скачаме в леглото и да викаме ура!

Онези се умълчаха.

- Да не забравите - рекох, - да му кажете и най-важното! И гледайте да го запомни.

- Кое е то?

- Кажете му, че точно той е премиер на тази страна. Защото утре ще се изтъпани пред някоя телевизия и ще рече, че той и това не е знаел и тогава никой не може да ни помогне...

После си тръгнах.  Мразех да клеча на опашки!