Трендафил Василев на 85

ТРЕНДАФИЛ ВАСИЛЕВ е поет, журналист, издател. Роден е на 1 март 1940 г. в село Момино, Хасковско. Завършил е Военната академия "Г. С. Раковски" и СУ "Св. Климент Охридски", специалност "Журналистика". Създател и управител на издателство "Българска книжница". Автор е на 12 поетични и 3 прозаични книги. Носител е на националните литературни награди: "Изворът на Белоногата" (2005 г.), "Александър Паскалев" (2010 г.) и "Георги Джагаров" (2017 г.); на "Златно перо" на Съюза на българските журналисти; на орден "Св. Климент Охридски" и Наградата на министъра на културата "Златен век" - звезда. Член е на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти, на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва.


Дели Димов покръст

Пусни в гъдулката златна парa - хорото да продължи!
Играе селото - и старо, и младо ръка за ръка се държи.

...От пресъхнало гърло песента ни възкръсва... Тоя мегдан,
завързан с пътека до всяка врата, с хоро през сълзи е
                                                чертан.

Ангарии и глад, погроми и смърт - на хорото изправяме
                                               крак.
Късаме пранги, стъпкваме злото и веем свободно байрак.

Върти се хорото... То е нашата памет и вярност към род.
То дава ни сила, проправя през неволи и горести брод...

И щом дойде време някой да се пусне, оставя свят  
                                           благослов -
да не редее захватът, да заиграе на мястото негово нов,

да не даваме да го заводи слаб, непохватен, да го води
                                             левент,
хороводът вовек да пребъде - честит, възроден, зареден…

Играе селото - и старо, и младо ръка за ръка се държи.
Пусни в гъдулката златна парa - хорото да продължи!
-----------------------

Сънят на детето

Гласчето му тъничко - върбова свирчица -
се търкулна във ъгъла и се смълча...
Пътува в съня си пак малкият рицар
през девет земи, та в десетата чак.

През урви и пропасти то ще премине
с колесницата златна и с коня крилат.
След дългия път то отново ще стигне
във своя най-бляскав, най-приказен град.

Но светва прозорчето малко тъй рано,
под леглото се скрива чаровният сън.
Баща му го буди - то трябва да стане,
през целия ден те ще бъдат навън.

Със стара, скрибуцаща черна каруца
събират те смет в едноетажен квартал.
Кобилата вярна, макар да е куца,
не спира до вечерния сетен сигнал.

А дъжд щом завали и дъга се извие,
от бабина приказка има то своя мечта -
да се провре през дъгата, сам да измие
и да преобрази за миг до края града -

каруцата черна - в златна колесница,
кобилата стара - в коня крилат...
И той - силният, храбрият рицар,
от Ламята да пази новия град.
-------------------

Молитва

Сред богомолци смирени - бледоръко момиче...
Свещта си припалва, молитва шепти.
Духът му болното тяло съблича
и през купола нейде далече лети.

И кой за такава съдба го заигли -
вместо да грее дъга от лъчи,
тъмнило да бъде под дългите мигли,
да няма за радост и хора очи.

И си мисля сега за туй множество грубо,
на което аз брат съм, баща съм и син,
как щедро се учи то да погубва
и отчайващо малко - как да спаси.

И в тоя храм, където се плаче и пее,
за кого да се молим... Ще дойде часът,
когато докрай със стената се слеем
и застанем до грешните в Страшния съд.
--------------

Хлебарница

                         На баща ми
                         Васил Трендафилов

Препускаме към градовете - етажи, над етажи...
И люлката на свойто житие завързваме
все по-далеч от кълн на жито, от цвят на ябълка.
Но след димния си труд ще се забързаме
и тук ще спрем да кажем:
"Два хляба, моля!... Два хляба!".

Творим - горим. Не стихва евристичната ни жажда...
И анахронизъм е сега да си припомняме на
машината за първата бразда и шумна слава.
Но след безсънна нощ ще вдигнем рамена
и тук ще спрем да кажем:
"Два хляба, моля!... Два хляба!".

Звезди докосваме с небесните си екипажи...
И тъй отдавна буйни дъждове и снежни зими
не спират нашия космичен набег.
Но след далечен полет ще се приземим
и тук ще спрем да кажем:
"Два хляба, моля!... Два хляба!".
---------------

Корен

Оредява житото сред нашата голяма нива.
Изтънява почвеният пласт - плуговете остаряха.
Настъпват плевелите и корена си здрав забиват.
Семената заболяха...
И хората, привикнали на златна жътва, се тревожат,
защото помнят що е глад и знаят що е ситост.
Майките-кърмачки, свели се към свойте рожби,
стоят пред нас - най-нежни въпросителни...
Какво да отговорим? Душите ни не раждат
без мириса на оран и шепота на зърно.
И само там, при тях - орачите, жетварите -
при тях ще трябва да се върнем.
Ето ги - с опалени лица, с ръце попукани,
те жънат житото, забравили да се нахранят.
Тук думите са малко, чува се високо тук
гласът на зноен труд в прежурящата мараня...
-----------------

Боледуване

Приятели, с немирната си птица във гърдите,
все правех нещо, та сърдити ме гълчахте:
намирахте ме в утрото по риза легнал на тревите,
небе най-спорно за сеитбата да чакам;
от радост за дъжда, прогонил палещия огън,
забравях мокрите си дрехи навреме да сменя;
самичък тръгвах аз крадци на житото да гоня -
преяли гарвани, от тях докрай ми причерня.

А как е хубаво, как oбично е да живея с вас,
в душите птиците ни като ято да се търсят,
сънят ви да се скъсва начаса от моя глас,
да зная винаги какво ми казват пръстите ви.
В поле, за слънцето завързано, от ветрове люляно,
не се научихме да спираме, не знаехме какво е слабост.
И пак забързани ще тръгнем, от мирис на земя пияни,
по неостаряващия път - от оранта до хляба.
------------------

Запустение

А тук, до реката, всичко е зелено и право,
оцеляло от моето детство бухлаво.
Върбите навеждат реси над бистра вода.
Тополи и церове тихо люлеят гнезда.
Припява птичият хор, извива се писък в хралупа.
Надбягват се мравки, храна за зимата трупат...
И ето, слънцето сяда на селските къщи,
в такъв час помня - хора от труд се завръщат...
Сега е пусто... Пътят към Шишови ниви
се е изгубил в треви и в бурени диви...
Орачи, сеячи, жетвари от моето детство,
не ви виждам, не ви чувам, къде сте?... Къде сте!
...Пристъпвам през онемялото село...
И аз немея пред свещения покръст: Земя и Човек над нея.
---------------

Мартеница

Мой спътнико, чуваш как белият вятър полъхва,
целува градините, буди тревите край нас.
Погледни как полето под Серчево диша и пръхне,
очаква да стопли и да налее пшеничния клас.
Да върнем началото наше, в труда да възкръснем,
земята, която ни буди, е нашата майка - не мащеха,
да тръгнем в зори, да побързаме, да я прегърнем с плуга си!

Че корен, изваден веднъж, трудно отново се хваща.