Цената на новия европейски финансов пакт

    Еврото бе спасено. (Въпреки че слуховете за близката му смърт бяха силно масмедийно преувеличени.)
Но каква бе договорената за спасяването цена, ще покаже още близкото бъдеще.
    Прогнозите, за съжаление, не са оптимистични. Цената няма начин да не бъде много солидна и ще трябва да я плащат години наред обикновените хора. Опасенията от масови недоволства в Европа, изказани от американски източници, никак не са безпочвени.
    Десноцентристката мисъл в Европа капитулира пред неоконсервативните задокеански идеи, като по този начин изостави повече от шестдесетгодишните си традиции, свързани със социалното пазарно стопанство.
Концепцията на новия европейски финансов пакт се явява своебразно признание не само за интелектуално безсилие, за неподозирано дълбока бъзпътица, дори за идеен крах пред диктата на финансовите пазари, но и за фактическата липса на приемственост в правителствените управления в Европа. Защото принципите на широко балансирания бюджет предполагат, независимо от евентуалната смяна на правителствата, последователно антициклично увеличаване на държавната задлъжнялост при криза и съответно компенсиране на тази задлъжнялост, изплащането й посредством реализирането на бюджетни излишъци в период на икономически подем. Когато, както излиза, показаното в единство не може да бъде гарантирано, това означава, че политическите елити са се оказали напълно негодни в аспект национална и държавническа отговорност и подлежат на срочна подмяна.
Рискът, който бе поет с бъдещото вписване на твърди фискални ограничения в конституциите на договорилите се страни, е прекалено непремерен. Държавите неоправдано се самолишават от необходимата финансова гъвкавост при стопански сътресения. Те вече няма да могат да реагират, да противодействат на кризисните смущения, както го направиха през последните няколко години чрез увеличаване на дефицитите до разумните за време на рецесия 6-7% от БВП. Което пък от своя страна непременно означава стоварване оттук нататък на тежестите на кризата директно върху хората.
Сериозни антикризисни мероприятия вече ще бъдат възможни в съвсем ограничен обем, социалните амортисьори са сведени до незначителност. Ако при една криза държавата не увеличи търсенето, стопанството нетклонно тръгва надолу, както го наблюдаваме през последните години в България, независимо от официалните заклинания. Това е христоматийната истина.
На всичкото отгоре новите финансови ограничения по пакта идват в момент на ново потъване на европейската икономика. Така те само ще допринесат за задълбочаване на кризата.
Отделен, пълен с неясноти, момент е проблемът как точно европейските държави краткосрочно ще се поберат в самоналожения фискален корсет. Капанът, в който Европа се вкара, неотивайки към наднационални федерални фискални структури, а избирайки пътя на договориране на твърди, фиксирани веднъж завинаги бюджетни правила, може да се окаже фатален и да се задейства съвсем недалеч във времето. Социалните му последици са непредвидими.
Въпросите днес нарастват в геометрична прогресия спрямо отговорите.
Къде в контекста обаче е европейската социалдемокрация? Силното одесняване на политическата обстановка в Европа изисква своевременно, което означава спешно, противодействие.