В един далечен август

Разказ от Дарина Герова

Дарина Герова е родена на 2 юни 1934 г. в София. Работила е като журналист в различни всекидневници - "Народна младеж", "Отечествен фронт" и "Труд". Пише проза от дълги години, издала е сборниците с разкази "Обеден дъжд", "След празника", "Добър ден, сине", "Ева на третия етаж", "Срещи", сборника с повести - "Грешни сме, Господи", "Америко, Америко" и др. Сценаристка е на филма "Ева на третия етаж", създаден по едноименната й повест.

    До средата на живота си, обикновено имаме завидната участ да не посещаваме често гробове на близки. Тогава, в тая златна възраст, старците от детството ни вече са се скрили зад димната завеса на годините, а собствените ни родители, превърнати по навик от нас в наши покриви - за вечни времена (говорим за хаплювците като мен, които все си представяхме някаква вечност...) , собствените ни родители постепенно остаряваха.
    До страшния миг на раздялата, когато открием, че имаме вече минало.
    Сега разбирате защо в оня августовски ден, за който пише моя милост, току-що осиротяла и прогледнала всички елементи на битието се бяха объркали. Стресната се озъртах из околностите на Централното софийско гробище и се чудех - как не са стигнали до оградите му бетонните комплекси с уличния асфалт, вместо калдъръм? Съседните къщи наподобяваха малко градче с полузакрепени тараби и зелени дворчета, където и най-жилавите стръкове линееха, но още се крепяха оттатък оградите. Там някой живееше.
    Проврях се откъм страничната порта на гробището и заоглеждах неприветливата постройка на централната управа, а в съзнанието ми се подредиха епизоди от бледите ми познания за това тъжно място.  
    Световната треска за големи градове не отмина и нашата столица. Градът растеше, а гробището дремеше на едно и също място, затова парцелите започнаха да се продават и препродават на цени, които никой не оспорва, но мнозина не могат да платят. Говореше се, че управата на гробището е започнала да изгражда крематориум, после чухме, че се вдигат "стени на плача", с бетонни клетки за метални кутии, подредени в строен ред като войничета. Металните кутии бяха изработени по шаблон, с естетични фасади. Имаше място за името и снимката на скъпия покойник, а малко по-долу бяха предвидени специални подставки за малка вазичка и за свещи.
    Лутах се из дългия коридор на сградата и се опитвах да мисля за всичко друго, но не и за мама, но тя неотстъпно ме следваше и не се отделяше от мен.
    Показаха ми стаята, в която трябваше да вляза, без да забележа кой направи това. Почуках - не последва отговор - и ето, че се озовах в обичайна канцелария, срещу мен - зеленикав цокъл, а встрани - едно високо бюро, за да ме наблюдава отгоре единствената жена в стаята. Тя криеше плоското си лице зад огромна тетрадка, не тетрадка, а тефтер с твърди корици и площ метър на метър.
    Поздравих, жената ми кимна. Запитах я - дали майка ми има право на гроба на родителите си? Бях сигурна, че има, но докато извадя квитанцията, идеално запазена в семейната папка, изпитах унизителен страх. Ами ако нещо не беше в ред? Ако тази жена започнеше да ме мами?
    В стаята бяхме сами и това не ми хареса.
    Чиновничката разтвори квитанцията с привичен жест, вдълбочи се в четене и откри, че от пет години моето семейство не си е плащало гроб в парцел двадесет и пети.
- Не е ли това квитанция за "вечни времена"? нали така пише? - попитах.
- Старият срок е изтекъл, а вие не сте го подновили.
- Нали "за вечни времена" е "вечни времена"?
- Да спорим ли? Времената се менят, нали така?
    Майка ми, покрита с бял саван, кротко почиваше в една от претъпканите болници на града. Цялото тяло ме болеше за нея, но чиновничката бе виждала стотици и може би хиляди угнетени като мен. Предчувствах, че от нея не мога да очаквам милосърдие. С един замах щеше да ми премахне правото на семеен гроб - с такива просрочени квитанции навярно се вършат търговии, погасяват се дългове, сключват се сделки за облаги, а аз нищо не можех да предложа на тази жена, освен непоносимото тегло на скръбта си.
    За зла врага, никой не бързаше да влезе в канцеларията, за види поне един свидетел как ще ме ограбят.
    Черен ден!
    Чиновничката бавно протегна ръката си и прелисти дебелия тефтер с твърди корици. Започна да търси цифрите от моята квитанция и да ги сравнява с гробовете от парцела, но покойниците бяха толкова много, че тя се объркваше, прелиствайки страниците напред и назад и сигурно точно в тия минути обмисляше как да ми посочи някакъв параграф, където вече е отбелязано, че собствеността върху нашия семеен гроб е прехвърлена на друг, а костите на баба ми и дядо ми би следвало да се изнесат от парцела в срок.
    Побързах да изпреваря ръката й и попитах първото, което ми дойде наум:
- Колко Ви дължа за гроба?
    Погледна ме с интерес и дори ми се стори, че за първи път ме забеляза. Изглеждахме връстнички, но тя сигурно реши, че е по-млада от мен, защото лицето ми в оная сутрин бе навярно картонено. Чух сума и не повярвах на ушите си - при нормална заплата и средноаритметически живот, човек би могъл да носи тия пари със себе си. Е, не всеки ден, но когато плаща сметки. А аз цял ден обикалях коридори и гишета, в които нещо се плащаше и бях загубила представа колко пари са ми останали.
    Отворих чантата си, а чиновничката ме наблюдаваше така, както един близък разглеждаше уловените си пеперуди, преди да ги прободе с карфичка. Преброих сините банкноти - не достигаха. И червена петолевка се намери, но тя не закръгли сумата. Дребни нямах.
    Жените обикновено носим чанти, в които се раждат монети, забутани между кърпичките и платените разписки за електричество, вода и парно. Но в оня августовски ден бях сменила цялото си облекло с по-тъмно и вместо удобната бежова торба, в която побирах един хляб и малко зеленчуци, пръстите ми стискаха хлъзгавия черен лак на една официална чанта - плик.
    Почакайте да видя - мърморех с чужд глас и се чудех на упоритата си надежда да ми се случи нещо неочаквано хубаво?
    Уви! Официалната чанта си е официална чанта.
    В това време чиновничката сигурно се молеше да не събера сумата, за да спечели време, и да обмисли следващия си ход. Изляза ли от стаята, тя щеше да се посъветва с някакъв зъл гений - коя жена, дето цял месец се бори за нищо и никаква заплата няма такъв? Наблизо живееше една моя приятелка, от която можех да взема заем дори и да не си беше у дома - познавах цялото й семейство, но за чиновничката нямаше значение колко време ще отсъствам от стаята й. Достатъчно беше да я оставя насаме с телефона. Та тя вече бе проявила достатъчна благост - назова ми допустима сума!
    Когато гостувах в Унгария, една официална чанта ми роди бакшиш за пиколото в последния асансьор на последния хотел преди отлитането, но онова бе изключителен шанс и се случи чак в Унгария.
- Да-а-а... - заекнах, без да искам да се чувам. - Н-не-е-е...
- Всички ще умрем - продума тихо чиновничката.
    Подиграваше ли се или ми съчувстваше?
- Всички ще умрем и ще ни погребат. Много важно ПОСЛЕ - прах ли си, труп ли си...
- А, не! - извиках без да се контролирам. - Майка ми няма да се гори! Майка ми си има гроб!
- Но, разбира се! - изуми се чиновничката. - Кой говори за майка Ви? Тя си има гроб, но могат ли всички да имат гробове точно при нас? Кажете - могат ли? Идват тука, молят се, уговарят ме, викат ми, подозират ме, мразят ме, проклинат ме, псуват ме даже - че и пари ми дават за подкуп! А аз човек ли съм? Не съм ли? Вие как мислите?
    Ето какво не съм очаквала! Тя ми се оплакваше - тя на мен и търсеше правото си от една отчаяна жена?
    Продължавах да бъркам в чантата си и да мисля, че тя няма право да се отчайва, но и другото, че и аз нямам право да се отчайвам, каквото и да се случи със семейния ни гроб.
    Мама не обичаше отчаяни хора. По време на бомбардировките гласът й в мазето окуражаваше всички: "И няма да падне при нас, честно! Няма да падне при нас!"
    Продължавах да бъркам в чантата си. Пръстите ми автоматично шареха напред - назад и опипаха за последен път всички ъгли.
    А чиновничката си знаеше нейното:
- Подозират ме! Факт!
    А после добави:
- Я стига бърка в тая чанта! Парите ти стигат и за хоп, и за гроб!
    Бях й подала всичко, с което разполагам, но кога - не помнех.
- Бягай си върши другите работи, че не са малко!
    Благодарих й, без да чувам гласа си, а в коридора се просълзих. Видяха ме двама непознати - жена и мъж, и не се учудиха. Намирах се в централата на Централното софийско гробище, а там всеки нов опечален има сълзи в очите си.