Върховно удоволствие

   В поредица от няколко броя италианското списание "Диана" публикува издадената в Италия книга на футболния ас от близкото минало Роберто Баджо "Врата към небето", която отразява ловните му преживявания. Предлагам ви откъси от нея.
    За мен представата за лов се свързва с мръзнещо в студа дете и баща му. Независимо от пронизващия вятър, когато бях онова дете, се чувствах като властелин на света. Носех с ръце плячката, все едно, че бях стрелял аз. Помня, че ядох хляб, сирене и салам с първите лъчи на слънцето, а после заспах. В мен остана завинаги усещането за абсолютно щастие. Надявам се дълбоко в сърцето си това дете никога да не порасне...
    ...От времето, когато бях само на пет години, съм запомнил две неща: че баща ми обожаваше лова, а аз него. Бих дал всичко на света да сме заедно повече време. Така започнах да се интересувам от лов... Наближаваше първият излет. Очаквах го с огромно нетърпение. Най-накрая големият миг настъпи.
 Останах буден почти до полунощ, за да съм сигурен, че всичко е наред и нищо важно не сме забравили. Натоварихме в колата пушки, патрони, дрехи, палатка... Тръгнахме към два и половина. Дори не спах. Страхувах се ужасно, че баща ми можеше да реши в последния момент да ме остави вкъщи. Мислеше, че съм много малък и няма да се чувствам добре. Не му оставих възможност за колебание. Всичко завърши с това, че обух няколко чифта чорапи, за да не ми падат обувките...
 Пристигнахме на избраната позиция заедно със зората. Слязохме от колата. Навън беше още тъмно и мразовито. Не виждах нищо от страх и студ. Вървях плътно до баща си. Помня, че ми каза: "Роби, стегни се, не се страхувай!" Малко по малко слънцето изгря. Пред мен се разкри напълно нов свят. Картината, която тогава се запечата в съзнанието ми, остана като едно от най-прекрасните неща в моя живот. И днес мога да измина километри в мрака, за да видя съвсем непозната гледка, когато се покажат слънчевите лъчи. Дори краката ми да газят в ледена вода.
 Най-запомнящото се от лова беше съсредоточаването и очакването. Харесваше ми хоризонтът, който бавно избледняваше. Тихичко запях от щастие. Незабравими останаха първите птици, които прелетяха над нас и бързо се скриха в клоните. Изглеждаха съвсем черни на фона на небето. Въздухът беше леден. Имах чувството, че надушвам мириса на сачмите. Скрит в палатката, наблюдавах баща ми, който стоеше неподвижно. Вперил поглед напред и сякаш без да диша. Накрая забелязах в клоните на дърветата птичката, която той следеше.  Проехтя изстрел. Изтичах бързо да я търся в тревата. Не забравяйте, че бях дете, малко и любопитно. Едновременно се притеснявах и изгарях от интерес.
 Страхувам се, че тези редове могат да създадат погрешна представа за мен. Но трябва да ми е простено. Не е толкова трудно да се разбере какво е за едно дете първият ловен трофей на баща му. Малкото простреляно телце не предизвика у мен жестокост. Сърцето ми се изпълни с нещо велико. Та това беше най-очакваният момент през цялата седмица. Сграбчих птичката и с огромна гордост я понесох към баща ми, все едно, че заслугата беше моя.
Веднага след това усетих остър глад. Закусих хляб, сирене и салам. И сега помня аромата им. Магически ритуал - утрин, лов, закуска. Това е едно от върховните удоволствия в живота ми. Помня, че баща ми изпи малко вино и дори ми даде глътка. Сто пъти отворих ловджийската му чанта, за да погледна отново трофея. Страхувах се да не избяга, преди да се върнем вкъщи. Доспа ми се. Баща ми ме зави с топло одеяло. Изстрелите му ме караха да отварям леко очи, но веднага след това се унасях...