Всичко пее звездните химни на любовта

Мая Шопова

Новата книга на Романьола Мирославова "Реката остава същата" (изд. "Изида") ми помогна да размисля над себе си и за смисъла на живота. Смелостта да заключиш в измерението от четири стиха изживени философски изводи и да търсиш в следващия тесен простор голямото величие на изживяна мъдрост е навлизане в смела територия: от човек на човек, от творец на творец, във вечното направление на кратката, заредена с мисъл и красота форма. Колко по-лесно е да се отпуснеш в люлката на мисълта и да продължиш в нови поетични редове! Но доброволно да стесниш мисловното изражение в затвора на четири стиха, е майсторство на голям поет-философ, довело до внушителната полезност на другите... Семафор към точността на философско-поетичната изразност!
В първата част на книгата е невероятно успешно продължаването на стихотворните редове - последните - като първи в последвалата творба. Наистина, кое от нашите действия не е финал на свършен творчески акт, порив, раждащ ново творческо явление. И така, в красивите образи от финала на една творба, Романьола Мирославова ражда поетичното течение на реката-живот, която носи твореца постоянно в същата многообразна и вечна животворяща водна стихия. Да, вярно е и за мен, и за може би много живи същества, че любовта, която е предмет на поетичния свят, поражда с ненаситна сила новия химн на страдащия зов. Само един органичен поет-философ може да изпее в лирични сонетни венци така вълнуващо и смислено и за кошутата и елена, и за Ромео и Жулиета, и за крилата на гларусите бели... И да внуши убедително, че всичко пее звездните химни на любовта. Думите на поетесата се плискат "грозно-смели" и ни повличат по течението на "скритата и едновременно приказно щастлива "високосна вода"...
Разкривайки прикритите тайни на своето поетично битие, Романьола Мирославова разсипва пред нас и ни подарява перлите на своите поетични видения и опиващите обещания на грешните звезди. Отпускаш се на лунния смях като на желан пристан и виждаш величието на това, за което всъщност сме създадени. "Преди, преди сама да се опия, аз нейното величие видях." Нежността на алчно слънчевата девойка пришпорва Пегас, политащ с пламнали криле... Огнените ритми милуват сърцето, което трепка като капка от българката с черната забрадка. Любовта е територия и на абсурдните желания, и на оня кръст, покрит с грозни рани. И как деликатно Романьола Мирославова предупреждава и за това, което трябва да бъде отношението на родителя към своя син в заключението: "Какъвто и да е за майката синът, той носи радост..."
Внушението на моралните послания минава през вълшебното изкуство на обичаш! И не мога да не спра вниманието на читателя и върху следната вълшебна рубая: "Небесносиният залив на нашите чувства и синьо-синият отлив на нашето земно присъствие... По-бистър от всички дълбоки, зелени води, небесносиният залив е цяло изкуство." Потопена в мъдрата красота на реката, и аз живея така, в течението на същите води, и се радвам на красотата и мъдростта в стиховете на поетесата Романьола Мирославова, изразени и като форма, и като смисъл на едно високо поетично изкуство.