Белетристика

Дончо Цончев е роден на 27 юли 1933 г. в гр. Левски. Завършва геология в СУ (1959). Работи като зидар, геолог в Родопите и Странджа (1959-1963), учител в София (1963-1966), отново като геолог в Министерството на горите, завеждащ редакция в издателство "Народна младеж" (1968-1970), зам. гл. редактор на "Профиздат" (1970-1973), завеждащ отдел "Българска литература" (1973-1989), в сп. "Съвременник", директор на сп. "Лов и риболов" (от 1989), основател и директор на в. "Наслука" (от 1991).
Публикува от 1956 г. Автор е на книгите "Мъже без вратовръзки" (1966), "Червени слонове" (1970), "Принцовете" (1976), "Жълтата къща" (1982, 1986), "Ние, децата на голямата лъжа" (1992), "Старият кладенец" (2003).
Има издадени над 76 книги. Носител е на многобройни литературни награди, сред които Общобалканска литературна награда "Хемус" (2005) и Вазовата награда за литература (2009).


Кумецът на моя кумец

- Ей, чафут, на колко си?
- Към шейсет.
- Калкмъш, значи.
- Моля?
- Има турска поговорка, отлично римувана, тя обяснява как на трийсет си топуз, на четиресет нещо се счупва, на петдесет личи (не обяснява какво точно личи), на шейсет не става, пак без обяснения, и на седемдесет си свършил.
- Ама ти си още тук.
- Е, дай Боже всекиму. Как си вадиш хляба?
- Мъчно.
- Аз също. И много отдавна. Питам как точно действаш за хляба.
- Като тебе.
- Лъжеш. Аз съм с писалката.
- Ами аз... съм архитект.
- О, става. Подобно е. Това ли ти е професията?
- В момента не. Ако бях чакал на нея, тука, в провинцията...
- Да си умрял, така ли?
- Абе и това може. На брега на Дунава.
- Да не си клошар, ей?
- На приказки да.
- Пак лъжеш. Аз съм главният клошар на думите. Всичките други клошари ми носят процент. Отчитат ми се. Семейство? Жена, деца?
- Да, жени, деца...
- Казах жена, не жени.
- И аз казах. Жени, деца.
- Добре. Твоя работа. Можеш ли да убиеш заради децата си?
- Със страшна сила.
- Нямам повече въпроси.
- Сега пък ти почна да лъжеш.
- Не е от сега, а откакто се помня. Майка ми твърдеше, че съм почнал да лъжа, преди да проговоря.
- Важно ли ти е да ме излъжеш за нещо?
- Тебе не. Не искам да те лъжа за нищо.
- Защо?
- Не знам. Но е така. Ти да имаш въпроси?
- Да. И стават повече, като разговаряме.
- Давай. И по-сбито, че нямаме толкова време.
- Бързаш да си лягаш, или батерията?...
- Не бързам. Имам и друг телефон. Нас ни бърза някой.
- Кой?
- Времето. Ограничено е.
- Но имаме право да си го разпределяме сами, нали? Това от теб съм го чел и винаги ще го помня. Искам някога да се видим.
- И аз.
- Да пием по една ракия.
- Аз си я пия и сега, докато говорим.
- И аз.
- Значи всичко е точно.
- Може да се каже. Ама не е баш така.
- Защо да не е? Намекваш, че може и да не се видим никога, това ли? Не бой се, не е фатално. Вече ми се е случвало неведнъж.
- Тогава какво правим? Защо си говорим?
- Защото някой ден и двамата няма да ни има физически, а говоренето може да остане. Непокътнато.
- Ти затова ли имаш такъв интерес към един непознат евреин?
- "Чафут" казах. Дори не "чифут". Тънкости в диалектите. И винаги дълбоко съм уважавал еврейството.
- Като понятие ли?
- Като много неща. Добри, умни и хубави неща идват от евреите, за цялото човечество. Имам и възражения, още от времето на Исуса Христа, но те не са фатални.
- Зная от книгите ти и сега пак се убеждавам, че не си дребнав човек.
- Старая се да не бъда. Наздраве. Да живее говоренето.
- Наздраве. Поговорихме си, благодаря ти. Вярно, че има говорене, което остава след нас. Не умира.
- Повече от половин век се самонасъсквам с тази теория.
- Практика е, майсторе. Омир, Шекспир...
- Не съм сигурен, че те са знаели това.
- Кое?
- Че са Омир и Шекспир. И Шолохов не знаеше за себе си. Бяхме приятели, напивахме се казашката, ходехме на лов. Той до края не знаеше, че е Михаил Шолохов.
- А ти?
- По-напред съм от тях с материала. Тоест, зная със сигурност, че не зависи от мен.
- Кое?
- Начинът, по който ще ме възприемат следващите.
- Тревожи ли те това?
- Никак. Просто си мечтая да гледат на мен, както аз гледам на предните.
- А как гледаш на предните?
- Аз съм кръстник на твоя кръстник, нали?
- Да.
- Само че преди всичко това имах моя кръстник от предните. Бих искал следващите да гледат на мен, както аз гледам на него.
- Може ли по-точно?
- Да. С нормална благодарност. Възхищение, снизхождение, учудване, възторг и опрощение. Техен избор.
- Ама ние наистина си поговорихме. Дано поне това остане от нас.
- Дано. Божа работа. Чао.
- Моля те, майсторе, кажи едно "засега".
- Засега, разбира се.