23 Октомври 2019сряда15:08 ч.

Струйки от чистия извор

100 години от рождението на Яко Молхов

/ брой: 293

автор:Продрум Димов

visibility 1308

На 29 декември т.г. се навършват 100 години от рождението на този позабравен забележителен литературен и филмов критик. И сякаш трябваше да дойде този посмъртен юбилей, за да си спомним за невероятната му творческа личност и мястото му в българската литература и култура. А за да почувстваме високите стойности на неговата интелектуална и човешка същност, се налага да си припомним само силно впечатляващите думи на покойния ни поет Михаил Берберов: "Откъде тази интимност и внимание на пишещите събратя към тоз критик? Бай Яко - това спонтанно обръщение към него можете да чуете от различни по възраст словомъченици по литературните стъгди и в столицата, и в провинцията. И ще усетите, че в него няма и сенчица от снизхождение. Напротив - то изразяваше истинско доверие, което съдържа и уважение, и вяра, и почит, и безкомпромисно приятелство." Тези дълбоко искрени, чистосърдечни редове наистина изразяват възторженото отношение на многобройните почитатели и приятели у нас и в чужбина към този рядък литературен творец и човек.
А Яко Молхов навярно притежаваше един удивителен човешки интелектуален магнетизъм, с който неусетно грабваше и покоряваше умовете и сърцата на събеседниците си още при първото съприкосновение с него. Той е човекът, който заедно с Иван Динков, Евтим Евтимов и други значими имена от съвременния ни духовен живот ме въведоха и потопиха в творческата атмосфера на литературните ни среди.
Роден е на 29 декември 1915 г. в с. Каменица (днес квартал на Велинград), но има нещастната участ да се появи осиротял на бял свят, тъй като баща му загива на фронта в Македония по време на развихрилата се вече Първа световна война. Притисната от недоимък и безпощадна мизерия, овдовялата майка напуска с децата си родното им място през 1926 г. и се заселват в София.
Там невръстното момче учи и работи, за да помага за оскъдното препитание на бедното им семейство. През 1934 г. завършва успешно Първа мъжка гимназия, в която се откроява като един от най-дейните членове на РМС. А това предопределя до голяма степен и бъдещото му идейно-политическо развитие. За тази му ориентация изключително важна роля играе и Борис Делчев, чието взаимно приятелство ги приобщава към левите ни интелектуални среди в средата на 30-те години.
Първите си уроци на литературно-творческото поприще младият Молхов получава в известния навремето литературен кръжок "Хр. Смирненски", ръководен от Челкаш. Там го отвежда приятелят му Арманд Барух и се радва на възникналото творческо приятелство с Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Павел Вежинов, Иван Мартинов. Тук покълват и първите кълнове в творческия свят на бъдещия литературен критик - плахи оценки на произведения на колегите от кръжока.
Записва се да учи право в Софийския университет, но Законът за защита на нацията хлопва вратите на Алма матер за младия евреин. Това обаче не го отказва от избрания вече път. Сътрудничи с литературни заглавия във в. "Работническо дело", "Заря" и други леви издания.
По време на Втората световна война е удостоен с любезното менгеме на еврейските трудови лагери на хуманната монархо-фашистка власт. След победата на 9.IХ.1944 г. се отприщва натрупаната с години творческа енергия. Яко Молхов завършва висшето си образование и се отдава на журналистическа и литературно-критическа дейност. Привлечен е на работа в системата на Българска кинематография, учи в Московския държавен киноинститут, след което е главен редактор на сп. "Киноизкуство" и редактор в Студията за научно-популярни филми, а по-късно завежда отдел "Белетристика" в сп. "Пламък". Следи и анализира текущия ни литературен и кинотворчески процес и се утвърждава като един от водещите ни духовни барометри.
Своите задълбочени проучвания и впечатления споделя най-чистосърдечно в нескончаем поток от статии, рецензии по вестници и списания. В тях изразява искрената си радост от творчески сполуки, но в същото време более и страда от непостигнатото. Така се раждат през годините редица негови приносни заглавия: "По следите на съвременността" (1956), "Кинокритика" (1963), "Съвременни белетристи" (1964), "Критически хроники" (1975), "Съблазните на пътуването" (1976), "Пловдивски силуети" (1980), "Автографи" (1982) и др.
Спомням си колко много нашумя през 1985 г. появата на капиталния му труд - двутомника "Времето на критика". По принцип в непрестанните си усърдни изследвания върху творчеството на Драгомир Асенов и Валери Петров, Александър Геров и Арманд Барух, Борис Далчев и Марий Ягодов, Иван Динков и Емил Шекерджийски и редица други автори Яко Молхов търси и изтъква приносното в тяхното творчество. Аналогично е подходил и в емблематичната си книга "Времето на критика", спирайки се върху трайното присъствие на Любомир Левчев, Емил Манов, Божидар Божилов, Стефан Продев и Марко Ганчев, Слав Хр. Караславов и Димитър Ангелов, Веселин Андреев и Васил Попов, Петър Караангов и Евтим Евтимов, Първан Стефанов и Димитър Стефанов, Благой Димитров и Борис Априлов в литературната ни съвременност.
Наред със завоюваните си позиции в областта на литературната и филмова критика Яко Молхов се изявява и като ярък и талантлив пътеписец. Спомням си с какъв радушен прием се посрещнаха книгите му "Пътуване към Америка" и пътеписът, в който разказваше за посещението си в Англия, Белгия и Холандия. А литературната му анкета с Веселин Андреев беше наистина истинско събитие за писателските ни и читателски среди в края на 80-те години на миналия век. Да не говорим за магнетизма, с който привличаше вниманието на редакции и издателства. "Аз - споделял е пред мен, - никога не ги търся, те ми звънят и се отзовавам, доколкото ми позволяват силите и възможностите."
Погледнат в човешки план, Яко Молхов винаги е правил впечатление на изключително скромен, много земен и достъпен събеседник. Човек, засукал и израсъл от здравия народен корен, посветил се от най-ранната си възраст на борбата за социална справедливост. Където и да се появеше с приветливото си изражение и грейналата усмивка, грабваше спонтанните симпатии на приятели и почитатели, даже и на непознати. Такъв го видях и почувствах за пръв път на живо през пролетта на 1985 г., когато прекрачих развълнуван прага на неговия гостолюбив дом в Драгалевци. До този момент бях срещал често името му по страниците на родния ни обществено-политически и литературен печат. А се беше наложил като популярен творец и от нерядката му поява по телевизията. До това мое гостуване у него ме отведе желанието ми да напише някакъв отзив или рецензия за моята новоизлязла документално-художествена книга "До хребета на безсмъртието". Още с влизането в малкия му, но уютен кабинет, изпълнен с лавици от пода до тавана с книги, грабна джезве и тутакси ми предложи димящо апетитно кафе. Неусетно се потопихме в непринуден и задушевен разговор. Светнаха мигновено кротките му очи, като разбра, че съм от с. Лесичово. А родните ни села са сродени с незабравими дружески връзки на ентусиазираните ни някога ремсови младежки организации. "Ще пиша за книгата ти, ако ми хареса! - подхвърли той с неизменната си добродушна усмивка. - Надявам се, че като земляк ще ме зарадваш с добро четиво." За моя радост моето скромно издание му беше допаднало и веднага изпрати рецензията си - "Епичен идеализъм".
Никога не съм очаквал, че това първо запознанство ще прерасне през следващите години в едно толкова потребно, особено за мен, духовно и човешко приятелство с критика и семейството му. И се зареди низ от множество срещи и дружески разговори в столичните кафенета - писателското на ул. "Ангел Кънчев" 5, където обикновено ни се пресичаха пътеките, в Клуба на журналистите, в къщата-музей "Иван Вазов", в Пазарджик, където е гостувал неведнъж и у дома. Да не говорим за незабравимите вечери на сладка раздумка с червено тракийско от родния Пазарджишки край.
По време на срещите ни наред с литературния ни живот обсъждахме с тревога и загриженост засилващата се неудържима деградация и комерсиализация на нравите. Вълнуваха ни болезнено изненадващите ни антисоциални стъпки в управлението на БСП. Често ме навестява споменът от лятото на 1996 г., когато му подадох да прочете тревожно писмо от три страници на Жан Виденов. Прочете го на един дъх и веднага отсече: "И аз се подписвам под този текст с двете си ръце! Докога ще се гаврят с идеали и с тази продажна безпринципност?!" - изригна гневно завиреното от месеци възмущение в гърдите му.
Яко Молхов се отнасяше с възрожденско отношение не само към нашата духовност, но и към съвременниците си, на които също адресираше творческото си дело. В тази насока умееше да цени и колегите си. Няма да забравя никога с какво възхищение и преклонение говореше за Валери Петров. В паметта ми често оживява посещението на тези двама отколешни приятели на 17 юни 1994 г. в Пазарджик. Тогава на критика се удаде приятната възможност да оцени високо голямото творческо дело и респектиращото присъствие на Валери Петров в нашата съвременност.
Не по-малко се развълнува пред обществеността в Пазарджик и по време на грандиозното тържество, посветено на 80-годишния му юбилей на 28 декември 1995 г. Последваха юбилейни тържества и в София, и във Велинград, които постоплиха патриаршеската му възраст, която не след дълго го удостои с инфаркт, сподирен от други заболявания, които на 8 април 2001 г. го изтръгнаха от нашите редици.
 

Храните ще поскъпнат с над 5% догодина

автор:Дума

visibility 265

/ брой: 203

Земеделците ще плащат повече за осигуровки

автор:Дума

visibility 230

/ брой: 203

България отново с най-скъп ток в Европа

автор:Дума

visibility 208

/ брой: 203

В бъдещия общински съвет ще работя с лице към хората

автор:Дума

visibility 91

Воля и сърце за добрите дела

visibility 202

/ брой: 203

Щрихи към един български патент

автор:Ева Костова

visibility 273

/ брой: 203

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ