Центон за поетесата

Запознах се с Надежда Захариева в началото на 1995 година покрай съвместната ни работа във вестник "Български писател", орган на СБП по онова време. Общите виждания за живота ни сближиха. Различията не ни попречиха. Напротив - укрепнаха общуването ни. И до днес.   

Сборникът й с избрани "споделения" "Душа на длан" от 2019-а, продукция на издателство "МОНТ", съдържа стихове от първата до последната й засега книга и нови стихове. Хубаво е да се знае, че преди 1989 г. тя е издала само три стихосбирки: първата ("Непредвидени стихотворения") излиза едва през 1979-а, поетесата вече е на 35 години, втората ("Живот като живот") през 1983-а, третата ("Ако не бързаш толкова") през 1987-а. След около десет години "перестройки", "демокрации" и мълчание Надежда Захариева "избухва" в поезията и оттогава и до днес радва почитателите си с нови и нови стихосбирки: "Казвам се Надежда", "Загубих си усмивката", "Но млъкни, душо", "Горчивки", "Въже от свобода", "Гълъб ме споходи на Игнажден", "Пепел от страст", "Кога - налице, кога - наопаки"... Много са - няма да ги изреждам всичките.

И все си мислех, че познавам поезията на Надежда Захариева и самата Надежда Захариева, а ето че тия дни прочетох едно от ранните й стихотворения "Жажда", което завършва с думите:

Като искам да пия вода, 

не ми давайте чаша! 

Извори искам да пия!

И проумях, че трябва да чета Надежда Захариева отново и отново и че трябва още една торба със сол да изям с нея, за да я разбера наистина. 

Предвид всичките тези непредвидени обстоятелства реших да представя новия й сборник малко нетрадиционно. За целта използвам лирическа форма, позната още от времената на Аристофан - центона. За тези, които не знаят: центонът е стихотворение, създадено изцяло или частично от различни стихове, мотиви, образи на друг поет. Та...

ДУША НА ДЛАН

     Портрет на Надежда Захариева 

     по повод на нейна N-та годишнина

Случайно или неслучайно

събра ме орис-въртележка

с чудак или със птица странна -

не зная. Казва се Надежда.

Доколкото от мен се иска

сега пред вас да я разкрия

накратко... ще поема риска,

но трябва да решите вие.

Тя е добра и своенравна,

усмихва се и в миг нелесен.

Но проумяла е отдавна:

"Живот не се надвиква с песен!"

И дълго търси дух богат и

сам Господ Бог й е свидетел,

не блазнят я пари, палати,

ни слава и мечти несметни.

Оръфаният шев на чувства

и нерви много й прилича -

че не живее, а препуска,

подгонена като добиче.

Уж бели пътища сънува

и в грижа е духът й впрегнат.

Но чака истинска целувка, 

щом истинска ръка протегне.

И ту обича-необича

и до трошица се раздава.

Ту - цар и поданик едничък -

живее в своя си държава.

В краката й жужат щурчета.

В зениците й - облак-скитник.

Потърсиш любовта й... Ето -

ако не те е страх, опитай...

Загуби ли усмивка - ражда

ту взрив, ту стих неподозиран,

посреща гълъб на Игнажден,

лице в наопаки намира.

Ту всепрощаващо пожали,

ту се опълчи на стихии.

Не й подавайте бокали -

тя иска извори да пие.

През болки и надежди слепи

в митарствата си под небето

прозря другарската подкрепа

в безмилостта на враговете.

През всяко "Браво!" недостойно,

през всички лаври без победа,

разбра, че всеки има стойност,

че няма истина последна;

че отеснява хоризонтът

под битието-гилотина;

че бързо всяко чудо гони

животът бесен - и отмине.

Тя просто е човек и знае

сама: "Не ставам за Христоска!"

Но слуша гневния нехайно

и думи не хаби за злости.

Като изпусната пружина

поема ходове обратни

и не една преграда срина,

и не веднъж и дваж си пати.

Но пак и пак скръбта възмогва,

макар докрай изпепелена:

"Живей през мъка, болка, огън 

и пей, сърце, не млъквай в мене!"

Поток с прозрачни струи чисти

авгиевите й подмоли,

а щом денят й се обистри,

търчи отново дива, волна

и в свят реален, груб, първичен

тя дом си вдига до потока.

Пресреща я старик с количка,

звезди й мигат отвисоко.

И ту сърфира, ту играе

по гребен на живот без стреме.

Ту в знойната мера на рая

си хрупа свобода зелена.

И вече кърпи тъй изкусно

души, завеси и чаршафи,

дори и свят без грим и лустро -

напук на зози и еснафи,

че стих след стих, след строфа - строфа,

си вдига паметник огромен:

хем хубав и в анфас, и в профил,

хем остричък - да ги опомня.

Горчивки и горчилки с кротост,

а и с разбиране посреща:

"Обичам си те, мой животе,

какъвто си, какъвто беше..."

Това е. Вече ви се мярка

чудак ли, птица ли безбрежна...

А за капак - дори е мярка: 

търпение Една Надежда.

Текст към 1801-1: 

Елена Алекова

Снимка 1801-2: 

(без текст)