Земята българска - сбръчкана старица

На нея сме родени, в нея живеем. За нея са  умирали нашите предци. Бранили са я, борили са се за нея. Тя ни е отгледала. Не може да не я уважаваме, да не я обичаме, да не й се прекланяме. А днес, когато пътувам из България, гледам потресена изоставената земя. Виждам пустеещите ниви, където вятърът свири в бурени и тръни, гони боклуци, строителни отпадъци, мръсотии... Вече осемнадесет години земята ни е като изоставена старица - сбръчкана, съсухрена, почерняла от мъка! И като че ли няма надежда да бъде съживена! Изкрадени са сечива, машини, инвентар.
Наскоро минах през маминото с. Скутаре, близо до Пловдив. Помня какво раждаха нивите тук: огромни дини, дъхави пъпеши, големи и сладки домати, месести пиперки, едри патладжани, целината беше с големина на детски глави, а питите слънчоглед грееха като огромни слънца. Не мога да изброя богатството, което изсипваше земята в мазолестите работливи ръце на стопаните си! Зеленчуковите полета бяха подредени като момински градинки. Лехите - обградени с дъхави цветя - да им е драго на стопаните, като ги обработват! Да се пълнят не само хамбарите, но и в очите на людете да влиза красотата, да им се пълни душата с хубост и радост! После, когато събраха нивите в стопанствата, пак не остана земя необработена. Ширнаха се жита, засадиха се овошки на огромни пространства...
Сега отново всичко се разпарчатоса. Но земята не се обработва. Из полето ги няма нито хората, нито машините. Малкото останали жители са се отказали да работят къра, защото всичко, родено там, се краде! Нашите поля, нашите ниви не са оставали никога необработени. Даже в годините на робия потисниците не са ни "приватизирали" нивиците! И в тежките години на войни, когато мъжете са бранели Отечеството, пак не е имало незасети полета! Роднини, съседи са си помагали, но са обгрижвали земята, събирали са плодовете й.
А сега каква буря отвя любовта българска към земята! Къде отидоха трудолюбието, грижовността, спестовността? И какво е това безхаберие на нашите управници? От осемнадесет години не се чува държавник да говори с болка за земята, да мисли за съживяване на земеделието, за подобряване хала на българското село. Напротив - плодородната ни земя става все по-малко, защото на нея се строят нови пътища, превзема се от чуждоземни фабрики, изникват търговски халета... Затова и ние сме принудени да се изхранваме с чуждоземни зеленчуци и плодове, за които плащаме скъпо и прескъпо! Затова по тържища и пазари трудно се намира "собствено" производство.
Не тегне ли прокоба над нас, защото сме обърнали гръб на земята си, защото сме я зарязали? Защото ние, българите, живеем в  приказно място, което Бог е извадил от пазвата си и ни го е подарил с благословията си да го имаме за вечни времена, да го пазим, да се грижим за него!